Празничната еуфория, която пълни душите ни с доброта и братска любов в края на всяка година, има навика да приканва всички ни да извърнем за миг поглед от руската салата, свинските ребра и Кевин Макалистър, за да погледнем за един последен път назад – към отминаващата година, и да направим дежурната равносметка. За да спазим традицията, такава ще направим и ние. Тя обаче няма да е в тоналността на всяка втора разведена жена, започваща ежедневните си Фейсбук постове с: „Животът е изпитание само за най-смелите. Хубав четвъртък, приятели“. Няма да бъде ода, посветена на любовните разочарования, на лицемерните приятели и на самотния път на всеки един духовно извисен съвременен човек (какъвто, разбира се, е всеки). Вместо това ще спазим друга една традиция – да кажем истината, която неизбежно после ще бъде разпната на кръста на съвременната свръхтолерантност. Касовата бележка от изминалата 2022-ра година показва следното: 1. Ковид изчезна! Е, не съвсем, разбира се. Изчезна от медийното пространство, а това автоматично означава, че той просто престана да съществува. След мистериозното му и безследно похищение останаха обаче няколко неизяснени въпроса: драги ковидианци, къде сте?! Къде са маските, каските, спрейовете, злобните физиономии (е, те май още са си тук…) и гордите щампи от…

Новата учебна година все по-хищнически дебне зад ъгъла на летния мързел, което означава, че е време да се сбогуваме с всички „vitamin sea” статуси и снимки на фрапета от Тасос и със страх и ужас да насочим вниманието си към новия сезон на „Мъките на българското образование”. Малко преди да постъпя в редиците на родното студентство, у мен бе формирана една идеалистична представа, че да си студент – това е голяма работа. Бях слушала неведнъж разкази от времето преди екзекуцията на просветата, пълни с дълбоко уважение и дори страхопочитание към българското висше образование, достижимо сякаш само от най-необикновените и даровити умове на недалечното ни минало. И когато дойде денят, в който тези разкази уж трябваше да се превърнат в действителност, стана ясно, че те не са нищо друго освен една фантастична приказка, която просто няма как да съществува на българска почва. Така възторгът и надеждата пораженчески отстъпиха и на тяхно място остана само и единствено непреодолима скръб и безмерно разочарование. Оказа се, че от някогашната слава и блясък на родните ВУЗ-ове бяха останали само няколко пожълтели фотографии, висящи самотно в ректорските кабинети, незабележими и непотребни. Просветата и образованието някак си се бяха изродили в една гнусна интересчийска схема за усвояване…

Това чудо – съвременната жена – е странно животно. Нейният най-често срещан образ има обикновено две проявления: тя е или с напомпани устни, ламинирани вежди и без гащи, или с мустаци, здрави бицепси и космати мишници, от които изпитва особена гордост. Всеки един елемент, пребиваващ между тези два полюса, е абсолютно безинтересен и отегчителен за обществото, в което живеем, отдавна заменило някогашния момински свян с туъркването по прашки. Жената на новото време се оказа една от най-големите жертви на модерните западни тенденции, подкокоросващи я от край време да остави точилката за хляб и съпружеската вярност и да поеме по нов път в своето битие – там, където благоприличието е патриархална отживелица, а мъжът не е нищо друго освен непотребна изтривалка. Повод да се преразгледа вечно неудобния проблем с мястото на жената и нейната роля в съвременното родно общество даде не кой да е, а треньорката в най-древния спорт – Наталия Кобилкина. Преди няколко дни компетентното Facebook сборище забълбука развълнувано заради едно от най-горещите събития на тазгодишното лято – става въпрос за морския семинар на г-жа Кобилкина. Няма да навлизаме в излишни подробности какво точно представлява въпросното събитие, но именно то изрови от прахта на модерните извращения тревожния и предизвикващ масов…

I. Сякаш наблизо профуча колесница. Плесна камшик. Горе, някъде от мътносивите облаци, висяха йероглифи от мастиленочерен туш, окачени като че ли на невидима нефритена верижка. И всичко бе златно, червено, синьо и черно. Въртяха се в главозамайваща центрофуга ушабти, канопи, саркофагът и маската. Но сънят изчезна и тя отвори очи. И за миг, един-единствен, безбожно кратък, миг, пак беше там – ето го златния пясък; сухият въздух, който дращеше гърлото; шестнайсетте стъпала, по които някои се кълняха, че можеха да се видят стъпките на Картър, и хилядолетното проклятие на KV62, отнело не един и два живота, за което дори най-отявлените нихилисти се бояха да говорят. Някога. В онова преди, което никога повече нямаше да го има. Чак след няколко минути се досети, че детето бе с нея. Трябваше ли да я взима въобще, нямаше ли да бъде по-добре, ако я бе оставила да изчезне заедно с всички останали? Не. За тях, останалите, не трябваше да се мисли. С досада се огледа и бързо я откри – малката спеше на последните седалки. Майката се зачуди дали да не отиде и да вземе от ръцете ѝ дрипавата плюшена сова, без която детето не можеше да заспи, и която с безброй молби, декларации…

Легендите, които вечно пълзяха насред улиците, къщите и човешките животи, се притаяваха нощем в краката на спящите, влизаха коварно в умовете и на най-големите скептици и шепнеха в мрака своите истории, граничещи често с умотворенията на побъркан човек. Но понякога плетеницата от измислени или пък съвсем реални случки ставаше толкова цветна, всепоглъщаща и чудновата, че човешкият ум вярваше на всичко и всяка странност му се виждаше съвсем нормална. И същите тези легенди, дето сега се увиваха около сухите полски треви и спяха под къщните прагове, пазеха и една стогодишна история, разказваща за алените ириси на отдавна отминало лято и за един мъж, който живееше вечно. Кóя Оча беше необикновено място. Някои вярваха, че още преди Човешкото време, преди зората на нашето съществуване да блесне, самият Дявол живеел по тези места. И наистина, имаше едно каменисто възвишение накрая на селото, което беше покрито с червеникава пръст, и никаква гадинка не пристъпваше там, а на върха ѝ бяха струпани черни камъни, по които личаха издълбани някакви знаци. Хората никога не ходеха там. Някои изпитваха смъртен страх, други дори бяха напуснали селището заради това, но всички те вярваха, че там спят духовете на мъртвите и най-големите злини на света дремят под червената пръст….

Неслучайно майките винаги разказват приказките преди децата да заспят. Защото те знаят, че приказките оживяват точно пред дверите на съня, миг преди детските клепачи да натежат и в нощната тишина да остане само приспивния майчин глас. Само тогава магията на всички някогашни истории плъзва из обикновения човешки свят, пуска копринените си мрежи в детските сърца, а на сутринта отново се връща в своите далечни вълшебни селения. Но накрая, когато принцесата е спасена, когато ламята е убита, когато патенцето се превърне в лебед, майките казват ли на децата си, че приказката е една вълшебна измислица; че тиквите никога не се превръщат в каляски и че вретеното не носи стогодишен сън? Предупреждават ли децата си да не вярват в приказните орисници и да не се страхуват от кръвожадните хали? Не… те никога не казват на рожбите си, че приказката е неистинна, защото всичките завършват с щастлив и дълголетен живот, с безпределна радост и безсмъртна любов и майките искат децата да заспят, вярвайки, че светът им е изпъстрен с чудеса и че зад ъгъла дебне следващото невероятно приключение. Но ако децата никога не спрат да вярват в майчините истории, разказани с тих глас в сънливите нощи на горещите лета? Ако може би някога…

По нашите земи, някъде около Сърдития Петко и онази стара любов, дето никога не ръждясваше, прелиташе с тъничките си криле и философската сентенция, която увещаваше разгневените роднини в някоя фамилия, че „кръвта вода не става”. Можеше и да е така – тя не се превръщаше във вода, обаче понякога, не съвсем рядко при това, тя забълбукваше в катранената пяна на някоя стара вражда или пък се вкочанясваше в леда на отминали горчиви думи и желязната спойка, която държеше членовете на един род заедно, от време на време се разскърцваше. Така всяка принудителна семейна сбирка мудно креташе насред тягостната тишина или, както се случваше предимно, грозният напукан сервиз на някоя от умрелите отдавна баби прелиташе над възкиселата туршия, за която половината от присъстващите бяха напълно убедени, че е отровна.         Годините обаче, без въобще да предупредят, се надпреварваха в плетеницата на времето и така обидите между снахите се изгубваха някъде сред зелките на двора, етървите се сприятеляваха, уморени от самотата на вдовишкия делник, а свекървите най-сетне проявяваха благоразумието да се прехвърлят на оня свят. Но не всички забравяха. Накрая на едно мъничко, високо в планината, селце имаше от край време висока, стара къща, заобиколена от най-сладкото бяло грозде в цялата околност. Но…

Беше късен следобед на едно дъждовно лято. Кафенето бе почти празно – така нетипично за август. Отвън, на улицата, от време на време пробягваше по някоя влюбена млада двойка. Бягаха от дъжда, сетне се спираха, казваха си по нещо и после започваха да се целуват. Телевизионна романтика. Отегчената 58-годишна сервитьорка Мила изплакваше набързо лепкавите съдове, които от вчера стояха в мивката. По радиото звучеше Ленърд Коен и „Suzanne”. На седма маса, тази, на която обикновено никой не сядаше, защото се намираше точно пред вратата на кафенето, стояха мъж и жена. Мила знаеше, че са женени. Нещо повече, тя знаеше, че са женени от 17 години, че нямат деца и че кутрето на левия крак на мъжа липсва. Информацията бе получена след небрежно периодично разпитване и съвсем нецеленасочено подслушване. Те идваха в кафенето вече от 2-3 години, винаги в сряда, стояха на една и същата маса и пиеха все едно и също – тя пиеше чай от лимонова трева, а той – кафе с прясна бита сметана и щипка какао. Никога не си поръчваха нещо различно, дори не поглеждаха менюто. Всъщност всички в кафенето ги познаваха толкова добре, че никой не идваше да вземе поръчката им – направо им поднасяха обичайното….

Колко простичко е да поискаш,да поискаш някой да остане.Някой в тъмнината да е искрени да излекува всички рани.Простичко, наистина, ала саме всякога човек и в тишинатаняма кой да те погали с топла длани да те целуне в миг безумно кратък.Не са достатъчни – сълзите, вярата и думите.И колкото и силно да обичаме,съдбите ни понякога са друми,които никога не се пресичат.И дали е случайност, щом някъдедушите ни все пак се намират?И нима е напразно да чакамедори когато умираме?

Не вярвай на лунния бисерен блясък, не вярвай на мътния кристал на дъжда, дори на солените миди по соления пясък, не вярвай, недей. Такъв е света. Безутешно самотен във своите истини. Пътник безпътен на среднощната гара. Разпилян сред мисли безсмислени, такъв е света. Затова и не вярвай. Защото…във надеждите, макар изгубени, май вярват само влюбените.