БЯЛАТА ВДОВИЦА

За първи път срещнах смъртта, когато бях на 8. Спомням си, че в онзи ден – един от първите дни на подранилата есен – в града трябваше да дойде циркът, който аз и всички мои съученици бяхме чакали цяла година. И усърдно събирахме джобните си пари, продавахме лимонада или пък зелени ябълки и всяка печалба слагахме в големия стъклен буркан от ягодово сладко, който Боби бе взел от мазето на баба си. Този буркан пък облепихме старателно с вестници, за да не ни изкушава блясъкът на събраното богатство. И всички десетина момчета, участващи в съзаклятието, тържествено се заклехме, че няма да отваряме съкровищницата до деня, в който трябваше да дойде циркът и тогава всички заедно щяхме да отидем да си купим билети. През изминалата година бяхме събирали изрезките от всички вестникарски статии за цирка; снимки на слонове и акробати и всяко междучасие дружно бленувахме за предстоящия спектакъл.

Така че можете да си представите моето огромно разочарование, когато чичото на моята майка ненадейно умря и вместо на цирк, трябваше да отида на погребение.

Не познавах покойника и ми беше съвестно, че не можех да изпитам същата скръб и мъка, които от време на време задавяха някой от присъстващите в сълзи и хлипове. Единственото, за което тогава можех да мисля, бе че сигурно на представлението, започващо точно в три, щяха да покажат белите лъвове и миниатюрните маймунки, които бяха нарисувани по плакатите, разлепени из целия град. Ако и да изпитвах някаква тъга в онзи ден, то тя далеч не беше заради смъртта на маминия чичо, а защото, освен, че нямаше да видя цирка, бях убеден и че момчетата нямаше да ми върнат моя дял от мъчно събираните през годината пари и навярно щяха да ги похарчат за бонбони и сладолед.

Освен непоносимата следобедна жега, помня и тялото на мъртвия. Аз, естествено, не разбирах много; не можех съвсем да осъзная какво означаваше смъртта, но щом видях хлътналите бузи на синкавото лице, вкаменените като че ли ръце, скръстени на гърдите, и побелелите стиснати устни, някакъв необясним хлад пропълзя по тялото ми и силно хванах ръката на моята майка. Не исках да поглеждам към отворения ковчег, но просто не можех да откъсна очи от тази първа, твърде любопитна, среща със смъртта. А знаех, че тя, смъртта, беше там. Знаех, че бавно стъпваше с невидимите си стъпки покрай всички нас, опечалените роднини, събрали се в онзи горещ ден да изпратят човека, когото половината не познаваха, а останалите не харесваха. Усещах я. Усещах ледения ѝ дъх по врата си и допира на черните ѝ шумолящи поли, които се усукваха около краката ми. Тя бе дошла навярно да погледа тази скромна нетърпима церемония и да целуне с ледените си устни следващия, когото щеше скоро да вземе. Може би това бе един друг цирк – този на кратковременния човешки живот, през който препускахме, без дори за миг да си поемем дъх, само за да стигнем накрая до хладните прегръдки на вечния мрак.

И мислейки за чудните фокуси; за жунгльорите, вървящи по люлеещото се въже и за пантерите, които скачаха през огнени обръчи сега под цирковата шатра, аз, крайно незаинтересован от монотонния глас на свещеника, който лениво обясняваше за тленността на земното и безсмъртието на духовното, погледнах в далечината, над морето от сиви каменни плочи и забравени отдавна под земята кости. Там, край една от посадените още преди войната липи, стоеше една жена, която ние, децата, наричахме тогава Бялата вдовица. Дори сега, макар да са минали вече толкова години от онзи ден, продължавам да изпитвам вина, задето така и не узнах нейното истинско име.

Бялата вдовица бе жена на около 55 години и съм сигурен, че някога трябва да е била голяма красавица. Следите на тази някогашна хубост още личаха по нейното вечно тъжно лице – черните ѝ големи очи пазеха своя едновремешен младежки блясък под дългите мигли; устните ѝ още бяха тъмнорозови и плътни, макар че никога не се усмихваха, а косите ѝ – лъскавочерни и дълги почти до кръста, бяха съвсем леко посребрени.

Наричахме я Бялата вдовица, а навярно с това име я познаваше и почти целият град, защото тя вечно се обличаше само в бяло и никога, никога не носеше дрехи в други цветове. На главата си обаче винаги имаше черна кърпа, покриваща среброто в гъстите ѝ коси, които тя все носеше на нисък кок.

Дали в действителност беше вдовица или не, това не знаехме. Но тя, още открай време, всеки ден ходеше на гробищата и стоеше там цели часове, сядайки до един от безбройните гробове. Тя ту изскубваше поникналите плевели, ту засаждаше луковици, които през пролетта се превръщаха в уханни лалета и зюмбюли, а понякога просто присядаше до каменната плоча, облягаше тъжно глава на нея и затваряше очи.

Тя не беше луда, но въпреки това имаше малцина приятели, защото хората страняха от нея. Не я познаваха добре, понеже тя бе мълчалива и потайна и именно защото не можеха да задоволят любопитството си и да узнаят нейните най-съкровени тайни, хората я отбягваха. И никога не ѝ простиха това, че не можаха да научат историята на нейния живот, така както всички на драго сърце раздаваха като топъл хляб своите и търпеливо чакаха те да обиколят целия град; да се застоят във всяка една къща и сетне, както всичко останало, да станат безинтересни и непотребни. Но същите тези истории все пак носеха моментната слава, която осмисляше иначе еднообразния човешки живот.

И в онзи ден, деня на погребението, което незнайно защо никога нямаше да забравя, я видях там, коленичила до гроба и махаща няколко кафеникави листа, които бяха паднали отгоре му. Тя намести забрадката си, с опакото на ръката си изтри потта от челото си, а после поля червените цветя, които бе засадила. Някак ми се прииска да отида при нея и да узная чия смърт тя така и не бе успяла да прежали. Но само мълчаливо я наблюдавах.

След онзи ден често ми се случваше да я виждам на път за крайградските гробища. Като по часовник, винаги в три часа следобед, тя минаваше покрай парка, от където и децата, и майките, бутащи бебешките колички, я гледаха с любопитство и дори раздразнение, задето всичко около тази жена бе толкова неизвестно и потайно.

А тя крачеше бързо, навела надолу глава почти засрамено, сякаш усещаше чуждите погледи, които се плъзгаха по цялото ѝ тяло. Не поздравяваше никого, от време на време само кимаше леко на онези, с които се разминаваше и мълчаливо продължаваше по своя път.

Няколко пъти я проследявах с надеждата, че тайната ѝ ще се разкрие пред мен и тя няма да обсебва съзнанието ми толкова много, както се случваше. А аз наистина се улавях, че все по-често и по-често мисля за нея, защото тя носеше упойващия аромат на непознатото, на скритото, на неизвестното. И затова бе пленителна, дори плашеща. Но така и не узнах чий беше гробът, край който тя присядаше всеки божи ден – лете и зиме; през най-големите горещини и най-сковаващите студове.

Но не след дълго я забравих. Очарованието от нейната потайност и желанието да узная, не само аз, ами и целия град очевидно, чий беше онзи гроб се изгубиха някъде в безкрайните игри на детството, в смеха край прасковените дървета и в късите топли нощи на лятото.

Ала след трийсет години отново си спомних.

Завръщайки се у дома след петгодишно отсъствие, стъпвайки по същите онези улици, изрисувани някога с бял тебешир, които сега стояха пусти и тихи, видях старата баба Марга да стои на пейката пред бялата си къща и ненадейно се усмихнах. Спомних си как преди време, сякаш преди цял един живот, по същата тази пейка аз и другите деца се катерехме, за да стигнем сладкото бяло грозде по асмите. Не бях я виждал толкова отдавна, нито се бях сещал за нея през всичките тези години, но някога, преди животът да ни хване с железните си безмилостни лапи и да измие от лицата ни кристалната невинност на детството, баба Марга бе милата старица, която вечно ми носеше по някой бонбон или пък парченце топла баница. Времето бе набраздило потъмнялото ѝ от слънцето лице още повече със ситни бръчици, а сините ѝ очи се бяха замрежили с тъничка сребърна паяжина.

Отидох при нея, а тя стоеше умислена и някак унила. Разбрах, че тъкмо се бе върнала от нечие погребение. За миг само си спомних онзи летен ден на гробищата, ала лицето на покойния, кой знае защо, не можех да извикам в паметта си.

– Че кой е умрял? – запитах. Не ме интересуваше, но исках поне за минута да разменя няколко думи с нея.

– Бялата вдовица – отвърна тя и погледна някъде встрани.

Усетих странно вълнение. Исках да питам Марга толкова неща, но не можех. Бе минало твърде много време… Твърде много думи, неизречени и отдавна непотребни, стояха като огромна непредолима пропаст между нас и знаех, че каквото и да кажа, никога не ще мога да я прескоча.

– Ами че много хора ли отидоха? На погребението? – питах.

– Само аз.

– Как само ти?

– Ей така. Само аз бях. Други нямаше.

Замълчахме. И пак беше есен – самотна и меланхолична. Само тихият шепот на вятъра нарушаваше следобедната тишина, а във въздуха имаше някаква необяснима тъга.

Не се сдържах, трябваше да узная и попитах:

– А чий беше оня гроб, на който тя все ходеше?

Баба Марга само ме погледна кротко и за миг притвори очи. Един сив кичур се изплъзна от синята ѝ забрадка и тя побърза да го прибере.

– Нейния – отвърна тихо.

– Как нейния?

– Ти знаеш ли, че тъкмо вчера станаха петдесет години, откакто дойдох в тоя град? – започна Марга, а аз тихо въздъхнах с досада, задето старите хора имаха навика да заговарят за съвсем странични неща или пък да почват историите си с петдесетгодишна ретроспекция. – Половин век! И когато дойдох ей в тая къща, още първия ден, тя, Бялата вдовица, както ѝ викахте, беше първата жена, която дойде при мен да ми помогне. И знаеш ли колко засмяна беше! Колко весела! В целия град нямаше по-усмихната жена. И все пееше! Отваряш сутрин прозорците и тя пее. Живееше ей там, през две къщи, ти знаеш. От тогава насетне станахме почти неразделни, помагахме си и си давахме кураж. Ти не знаеш ония времена… – гласът на Марга за миг затрепери. – Не знаеш колко страшно беше да чакаш… И утехата на приятеля бе всичко, което имахме – тя за миг прекъсна разказа си и пак се загледа някъде надалеч. – И после дойде телеграмата. Мъжът ѝ, аз него така и не го бях виждала, беше убит на фронта. И това беше краят. Тя също умря в онзи ден. Песните замлъкнаха завинаги и никога повече не видях усмивката ѝ. Тя се затвори сама у дома си и не пускаше никого, дори мен. И ходеше на гроба му всеки ден. Но през зимата – той бе починал през септември – тя купи и съседния парцел, където искаше един ден да бъде погребана. Просто спря да живее… И търпеливо чакаше смъртта. Затова всеки ден ходеше на своя гроб – там, където най-сетне щеше да открие покой и отново да бъде с него. Където отново щеше да бъде щастлива. А тя така жадуваше за това. За онзи, другия свят, където ще боли по-малко. И… само аз знаех. Само на мен бе казала своята голяма тайна. И ме помоли един ден, когато си отиде, да я погреба там, до него. Така и сторих.

Не знаех какво да кажа. Опитвах се да извикам в паметта си лицето на Бялата вдовица. Исках да си я представя засмяна и щастлива, но не можех. В мен препускаха хиляди мисли; хиляди спомени на жената с черната забрадка и никому неизвестната тайна, която най-сетне бе разкрита.

– Мислиш, че е била луда, нали? – запита Марга след малко, а аз седнах на пейката до нея.

– Аз…Не…

– Няма нищо, аз също го мислех. Аз също мислех, че след смъртта на мъжа си, тя просто полудя. Че що за нормална жена ще ходи всеки ден на един празен гроб? Ето, моят мъж също си отиде преди десетина години. Ходя на гробищата само по задушниците и по Великден. Че как ще тръгна всеки ден да вървя до там! Че пък и на своя гроб! На мен не ми се умира, я!

– Е…Значи…Била ли е луда?

Марга едва-едва се усмихна и вторачи уморените си старчески очи в мен. През тях, само за миг, премина сянка, сетне се напълниха със сълзи.

– Не. Просто е обичала.

Въздъхнах с досада, а Марга приглади дългите си поли, които топлият вятър бе запретнал.

– Тя идва веднъж на сто години, любов като тази. И я разбират само те – двамата, дето се обичат. Никой друг. За всички останали те са луди.

– Знаеш ли, не вярвам в тия неща. Хората могат да се обичат и по нормален начин все пак. Иначе не разбирам…

– И аз – рече баба Марга и стана. – И никога не разбрах. А колко само са блажени онези, които разбират…

Тя се прибра у дома си, а аз останах още малко да погледам люлеещите се жълти и червени листа. Слънцето падаше все по-ниско и по-ниско в златото на следобедния залез, вятърът изведнъж захладня, а цветята на онзи гроб навярно бяха изсъхнали и повече никога нямаше да разцъфтят отново.

Поне не и в следващите сто години.