В хода на хилядолетната човешка история съществува една неизменна вечна истина; една константа, която невъзмутимо стои като каменен колос през всички менящи се непрестанно епохи, времена и съдби: проблемът винаги са онези, които помнят.
Ако отидете например в някое селце и попитате баба Марийка (задължително във всяко селце има баба Марийка) защо още продължава да си работи по двора, защо продължава да копае, да полива със старата ръждясала помпа, да скубе педантично всяка една тревичка покрай доматите, тя ще ви погледне с пълно недоумение. Вие, разбира се, горди представители на всезнаещото поколение, което не може да различи лопата от търмък и не знае дали чушките растат на храст или на дърво, ще предложите на старата баба Марийка да иде я до „Лидл”, я до „Кауфланд” и да си накупи колкото си ще краставици, пиперки и патладжани (по европейски стандарт естествено), вместо по цял ден да се поти под жежкото слънце на двора.
Само че баба Марийка помни. Тя помни онова някогашно „преди”, което ние, модерните млади хора, никога не сме виждали. Затова само тя знае, че за прехраната си човек трябва да се грижи сам. Само тя знае, че няма нищо по-ценно от това сам да произвеждаш чистата си истинска храна, без да си зависим от фирми, цехове и магазини. Тя знае още, че умората от работата е блаженство, което ние, едва-едва кретащи между леглото и дивана, никога няма да познаем. Баба Марийка помни, че за да живееш добре, да си здрав и щастлив, не ти трябват пари, не ти трябва киноа от „био” щанда на „Метро”, нито авокадо, чиа или рукола. И ето как бедната баба Марийка се превръща в проблем. Защото тя помни какво е било преди. Как се справя нашето еволюирало, безкрайно грижовно съвремие с такива анархисти като нея? Много просто.
През 2015 г. в медийното пространство се появи информация, че от Европейския съюз се обмисля нов проекторегламент, който ще забрани производството на някои български сортове домати и чушки, като след една такава забрана, разбира се, се предвижда да има разрешени за употреба и търговия сортове.
Хубаво, баба Марийка ще остане без чушки, без домати и без куп още други насаждения (защото те няма да отговарят на „пластмасовия” канцерогенен стандарт на Европа), но поне ще има някоя-друга животинка, с която да се прехранва. Грешка. Те ще ѝ вземат и това.
Свинете ще бъдат „хуманно убити”, каквото и да значи това, заради поредния случай на Африканска чума. Кравите ще се заразят с нодуларен дерматит, а кокошките – с инфлуенца. Поне така ще кажат по новините. И сетне всички те също ще бъдат избити. Хуманно.
В същото време, по някакъв „мистериозен” начин, останалите две-три насаждения, които по чудо са успели да се спасят в двора на баба Марийка, някак си, ей така – сякаш от нищото, ще почнат да се разболяват, да линеят и да съхнат. Точно под линиите в небето…(пак тия долни конспирации!)
Никоя епоха не може да прости на онези, които помнят. Затова всеки спомен трябва да бъде заличен. Но бавно, те никога не бързат. Търпеливо, постепенно, внимателно. Докато остане само гнилото, извратено, жестоко съвремие, което ще ни направи, досущ като наркомани, зависими от разни индустрии, без които няма да можем да живеем. Ще ни превърне в неуки, неумеещи нищо консуматори, които не могат сами да се грижат за себе си.
Обаче баба Марийка е само един хипотетичен пример. Сега да вземем тазгодишните второкласници.
Миналата година, когато престъпиха за пръв път училищния праг, те бяха принудени да носят намордници, така де – маски, да стоят на по два метра разстояние един от друг, да си търкат фанатично ръцете с дезинфектанти по 6 пъти на ден, да не се прегръщат, да не си играят свободно и, опазил бог, в никакъв случай да не кихат.
Тази година, геройски оцелели след първата вълна на онлайн обучението, неграмотни и асоциални, те ще влязат в школските стаи (макар и това да не е много сигурно) по същия начин – маскирани и уплашени. И защо фокусът на събитията сега е толкова изместен именно към децата?
Защото деца НЕ помнят.
Тазгодишните второкласници никога не са виждали една нормална училищна среда. Те не знаят какво значи да отидеш в училище без маска. Не знаят какво значи да дишаш свободно, да се смееш, да тичаш, да играеш. За тях нормалното ще бъде точно това, което се случва сега – послушание, намордници, шлемове, смъртност, страх и паника.
И ето ви едно бъдещо оруеловско поколение – децата, отгледани и възпитани от системата; децата, следващи кротко всички правила, изпълняващи покорно заповеди и ненавиждащи всеки, който се осмели да застане срещу същата тази порочна система – техния идол. Това са децата, които ще доносничат срещу собствените си родители, задето вторите не носят маски. Децата, които ще презират нашата носталгия по онова, предишното нормално време, защото ще са научени, че то е било време на опасности и безотговорност. Децата, които ще мразят свободата, защото на света няма нищо по-мъчително и тежко от нея.
Всяка епоха обича онези, които НЕ помнят.
И тук се появава най-голямото преимущество и най-голямото проклятие за човечеството – адаптацията.
Именно адаптацията е онзи безкрайно ценен и необходим елемент от еволюцията, който ни е съхранил като вид (за щастие или не…) и ни е научил да оцеляваме през бурните води на времето – през войните, революциите, диктатурите и изтребленията, без които човечеството просто явно не може да съществува.
Адаптацията ни е спасила. И именно адаптацията е онова, което сега ще ни убие.
А ние вече свикнахме. Свикнахме да носим маски, без въобще да чакаме да ни напомнят и да ни подканят, както и да стоим на разстояние един от друг. Свикнахме да не се прегръщаме, да се избягваме, да се скатаваме кротко, тихо и безропотно. Свикнахме да анатемосваме и разкъсваме на парчета „конспиративните теоретици” (нищо, че всичко, казано от тях, се превръща в истина…), да отхвърляме фанатично всеки опит за предупреждение и всяка истина. Адаптирахме се към новия „нормален” свят и доброволно се отказахме от стария, който децата ни никога няма да познаят.
А дали ще ни простят – те, децата? Ще ни простят ли, че не сме се борили за тяхната свобода? Че сме си стояли вкъщи, пред телевизора, вместо да ги защитим? Ще ни простят ли, задето бавно унищожаваме света, който един ден ще им завещаем, със своето невежество, слепота, конформизъм и бездушие? Ще ни простят ли, че сме забравили?
А ще можем ли ние да простим на себе си, задето убиваме собствените си деца?
Преди 73 години Джордж Оруел пише: „Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото.”
А настоящето – това са децата. И те знаят това много добре.
Но знаят още и че „невежеството е сила”…