А си мислехме, че е скучно.
Нали помните как преди години – години, които сега са сякаш на цяла една вечност разстояние от нас, все се вайкахме колко скучен и безсъбитиен е животът ни; люлеехме се в една прозрачна безтегловност, вярвайки, че с безгрижие и лекота ще преминем през мъчното нанагорнище на живота, без нито веднъж да се подхлъзнем, без нито веднъж да залитнем.
Но такава е играта, тя затова е и безкрайно интересна – в мига, в който си позволим, дори съвсем за кратко, да се унесем в блянове за необезпокоявано и простичко съществуване, съдбата е длъжна, съвсем закономерно, да ни хване за раменете и грубо да ни разтърси от илюзията, че животът е безкрайна поляна от бели маргаритки и само и единствено ние сме тези, които диктуват неговите правила.
Нашето самолюбие понякога е впечатляващо!
И ето го интересното време, за което всички бленувахме. И което сега се молим да си отиде – безкръвно и мирно, преди да превърне в димящи руини и пепел всички наши надежди.
За няколко дни помията, в която се давехме цели две години, някак бе забравена. За пръв път от две години насам страшната болест най-сетне отстъпи своето почетно място в новинарските емисии, откривайки пътя на една нова сензация, която тепърва предстои да бъде дъвчена от десетки „специалисти” и разбирачи.
Но за пореден път обаче: не това е важното. Както често се случва – това, което се подхвърля като сварен кокал на масовата публика, далеч не е онова, за което си струва човек да помисли и което всъщност е от значение. Но такъв е моделът на мислене, който ни отглежда вече десетилетия – достатъчно е да се вълнуваме от „тук и сега”. За утре – за същото това утре, което никой не може да ни обещае, да му мисли някой друг.
Целият свят сега, откъснат по някакво чудо от PCR-тестовете, онлайн обучението и безбожните цени в магазините, е насочил безкрайно компетентния си взор към Русия и Украйна. И чакаме. Чакаме почти с нетърпение; с някакво хищно, диво вълнение да се каже най-страшното: война.
Не чакаме мира. Чакаме войната.
Сред мнозинството от военни стратези и миротворци се оказа, разбира се, и Ганьо, който пак се почувства непременно длъжен да предложи на широката общественост своето експертно мнение. Така, из интернет пространството, без капка помисъл и образованост, наляво и надясно започнаха да се хвърлят думите: провокация, агресор, бежанци, диктатура, НАТО, САЩ…
С две изгледани новинарски емисии Ганьо реши, че е натрупал неимоверно количество знания, достатъчни, за да сформират неговото мнение по случая Русия-Украйна. Мнение, което той в никакъв случай не може да запази за себе си – то трябва да бъде споделено с широкия свят!
Ганьо, който досега раздаваше мъдрост и знания из Фейсбук със сертификат под едната мишница и Регламен № 953 на ЕС под другата, някак забрави да следи сутрешната статистика за починалите от ковид, както и за процента ваксинирани.
Възмутително!
Вятърът на пропагандата задуха в друга посока, а след него незабавно се понесоха всички онези, за които самостоятелното мислене отдавна е забравен и непотребен лукс.
И така, стъпка по стъпка, тези дни медиите изградиха демоничния образ на един съвременен Антихрист – Путин. Затова скоро полово неидентифицирани рицари от САЩ ще пристигнат на бял кон и ще освободят Европа от новия тиранин – поредната и може би най-страшна стъпка към представянето (и прокарването) на западните неолиберални течения на наша територия. Защото задните части на САЩ отдавна вече са по-апетитни от тези на братска някога Русия. И сетне и нашите новинарски емисии ще започват с „Новият министър на културата е полово неутрален „драг-куин”… ” (за вдъхновение: Сам Бринтън).
Ганьо за пореден път доказа колко неимоверна е жаждата му за „хляб и зрелища” и колко краткотрайна (и избирателна, разбира се) е неговата памет. Сега той прилежно си прикрепя украинското знаме някъде под профилната снимка и тревожно следи за съобщаването на някой нов труп.
Ганьо обаче забрави за 2014 г. Забрави за детските трупове и избитите бременни жени.
Той не се трогва особено и от кланетата в Сирия, Афганистан и всички други страни, към които нашите възпитатели – медиите, не искат да изпитваме съчувствие. И там се убиват деца. Но те явно не заслужават състрадание. За убийствата на едните ридаем, възмущаваме се, протестираме. За другите – не. Тяхната смърт е оправдана.
Ганьо не мисли за предстоящото подписване на договора със СЗО, което окончателно ще гарантира нашето самоубийство като държава и ще обрече поколения наред на сигурна смърт и робство. Той не мисли за разрушеното образование, нито за съсипаното здравеопазване.
И все пак…не е това най-страшното. Ние Ганьо си го знаем.
Страшно е как започваме да говорим за смъртта. Не, не за смъртта. За убийствата.
С плашещ стоицизъм каменните продажни лица от новинарските емисии съобщават за ужаса на човешките изтребления.
„Еди-колко си деца бяха убити.”
„Еди-колко си жени бяха разстреляни.”
„Еди-колко си войници бяха взривени.”
„А сега ще чуем прогнозата за времето от Борислав Лазаров. Боби?”
За ужаса, трагедията; за човешката жестокост и кръвожадност се говори спокойно, премерено, апатично. С капка стаено нетърпение. Във възбудено очакване на най-страшното. Досущ както чакаме лятна буря – небето бавно и кротко почернява от мълниеносни облаци, става хладно и някак тягостно и в един кратък миг, мига на очакването, настъпва тишина. А после яростно плисва дъждът.
И е адски страшно как все умуваме кого да подкрепим. Знаем, че задължително трябва да мразим едните и да симпатизираме на другите. Но как изобщо можем да говорим за това? Как е възможно да коментираме чий живот е по-стойностен и трябва да се защити и чий живот може да бъде пожертван…
И за пореден път пред погледа ни ясно се очерта Прозорецът на Овертон:
1) Да се говори за убийства и зверства е немислимо, страшно, ужасно! Нищо не може да оправдае отнемането на човешки живот!
2) Да се говори за убийства и зверства е нормално, това е част от нашето ежедневие. Да се отнеме човешки живот е допустимо и разбираемо, ако обстоятелствата го изискват.
До тук стигнахме. Това е нашата еволюция. И после с невъобразима наглост тръбим на всеослушание как ние, достигнали за пореден път в своята история до положение на безчовечност и ненормалност, сме най-умните, най-знаещите, най-можещите, най-великите!
Днес е съвсем нормално да говорим за убийства.
Утре ще е напълно естествено да говорим за диктатура.
Вдругиден ще е крайно препоръчително да не говорим за нищо.