Беше късен следобед на едно дъждовно лято. Кафенето бе почти празно – така нетипично за август. Отвън, на улицата, от време на време пробягваше по някоя влюбена млада двойка. Бягаха от дъжда, сетне се спираха, казваха си по нещо и после започваха да се целуват. Телевизионна романтика.
Отегчената 58-годишна сервитьорка Мила изплакваше набързо лепкавите съдове, които от вчера стояха в мивката. По радиото звучеше Ленърд Коен и „Suzanne”.
На седма маса, тази, на която обикновено никой не сядаше, защото се намираше точно пред вратата на кафенето, стояха мъж и жена. Мила знаеше, че са женени. Нещо повече, тя знаеше, че са женени от 17 години, че нямат деца и че кутрето на левия крак на мъжа липсва. Информацията бе получена след небрежно периодично разпитване и съвсем нецеленасочено подслушване. Те идваха в кафенето вече от 2-3 години, винаги в сряда, стояха на една и същата маса и пиеха все едно и също – тя пиеше чай от лимонова трева, а той – кафе с прясна бита сметана и щипка какао. Никога не си поръчваха нещо различно, дори не поглеждаха менюто. Всъщност всички в кафенето ги познаваха толкова добре, че никой не идваше да вземе поръчката им – направо им поднасяха обичайното.
През една маса от съпрузите стоеше осемгодишният Мàри. Макар да живееше точно отсреща, той прекарваше в кафенето повече време, отколкото у дома си. Майка му го изпращаше тук, когато баща му имаше „важни сделки, с които да се занимава”. Всеки в квартала знаеше, че бащата на Мàри продава нискокачествен кубински кокаин и щом малкият бе в кафенето, значи баща му отново се беше забъркал в неприятности. Майка му го изпращаше винаги с достатъчно пари да си купи точно три маслени курабийки и чаша билков чай, но той споделяше страстта на всички деца към подсладеното какао. Винаги носеше със себе си окъсана тетрадка, стар вестник или пък някоя книга, решаваше судоку, а понякога сглобяваше макети на космически совалки от сладоледени клечки. Мила не проумяваше що за дете е това, което по цял ден решава задачи и чете астрономически енциклопедии, вместо да гони катерици или каквото там правеха нормалните осемгодишни момчета.
Но в онази хладна лятна привечер, в едно кафене някъде из големия свят, в детското сърце щеше да се роди най-недостижимата мечта.
Двамата съпрузи оживено разговаряха, но Мàри не ги слушаше. Разговорите на големите го отегчаваха, не намираше за интересни нещата, за които те така се въодушевяваха и не можеше да разбере защо те все за нещо се тревожеха. Той унило разбъркваше какаото, правеше балончета със сламката и от време на време се заслушваше в песента по радиото. Пол Анка. „Хората казват, че любовта е игра. Игра, която просто не можеш да спечелиш.” Любимата песен на майка му – пееше си я всяка неделя преди да отиде на фризьор.
Тогава, съвсем несъзнателно, дочу разговора на мъжа и жената от седма маса:
– Можеш ли поне веднъж да кажеш нещата направо, вместо да се правиш на Делфийския оракул? – попита мъжът.
Мàри познаваше този тон – хладен, нетърпелив, набъбващ – предвещаваше буря. Очакваше с притаен дъх скандалът, който щеше да се разрази, но вместо това, жената започна да се смее. Явно мъжът беше казал нещо адски смешно. Смехът ѝ го зарази и той също започна да се кикоти. Когато и двамата се успокоиха, тя каза:
– Добре. Слушай сега каква е рецептата за любовта: първо…
Но силна гръмотевица отвън прекъсна обяснението ѝ. Сетне токът в кафенето спря, Пол Анка замлъкна, а Мила, с неприсъща за нея учтивост, помоли всички трима клиенти да си тръгват – помещението бе тъмно, а и без електричество кафенето въобще не можеше да функционира.
Но Мàри не искаше да си тръгне. Искаше да остане и да чуе рецептата за любовта. Щеше му се да отиде и да попита жената какви бяха съставките ѝ, за да знае след време, когато започне да обича, какво ще му е нужно, за да има любов.
Жената поиска от Мила да ѝ сложи чая в картонена чаша за из път, сетне, докато чакаше, тя каза на съпруга си:
– Никога не опитваш моя чай!
– Разбира се. С толкова много захар ще ми окапят зъбите!
И двамата се засмяха. А Мàри, веднага щом излезе от кафенето, откъсна дребно листче от вчерашния вестник, който носеше със себе си, и написа: „захар”. Явно любовта имаше нужда от много захар.
Това беше първата съставка. Но Мàри щеше да търси рецептата за любовта дълго след онзи дъждовен августовски ден.
Година по-късно, когато баща му беше убит, задето бе скрил част от наркотиците, вместо да ги продаде, Мàри отиде за известно време на гости при родителите на своята майка.
Той страшно ги обичаше и винаги с нетърпение ходеше да ги посети, защото при тях лятото сякаш беше вечно, не трябваше да се тревожи за нищо и навсякъде беше пълно със сладки праскови. Сега бе решен да узнае от баба си и дядо си каква е тази толкова специална рецепта за любовта и защо никога досега не беше чувал някой да говори за нея.
През изминалата година Мàри се бе опитал да разбере тайната от своите родители, но колкото и да чакаше, той така и не успя да зърне любов между тях. Те вечно се караха, никога не се смееха, дори не обичаха да стоят заедно в една и съща стая. В думите им един към друг се усещаше смразяваш хлад, който се просмукваше в стените на къщата и никога не я напускаше.
А баба му и дядо му бяха женени вече 47 години, но любовта им бе някак различна от тази, която момчето бе свикнало да вижда в големия град. Мàри бе убеден, че те няма да хукнат в дъжда да се целуват, нито щяха с влажни очи да гледат есенните залези. И все пак, незнайно как, бяха успели да останат заедно почти половин век, а най-необяснимото от всичко бе, че в повечето моменти те изглеждаха така, сякаш не можеха да се понасят.
Баба му ненавиждаше, че дядо му пушеше лула, а пък той, на свой ред, не можеше да търпи нейното нощно будуване, което обезпокояваше ценния му сън.
Мразеха тези неща един в друг, а навярно и много други…тогава какво ги държеше заедно? Явно и те знаеха рецептата.
Една ранна утрин Мàри попита баба си дали наистина обича мъжа си толкова много, че се е научила да търпи неговия иначе нетърпим порок. Тя само се изсмя и каза, ама съвсем конфиденциално, че понякога, съвсем нерядко, в кутията с тютюн на дядо му слага чубрица. Макар да не можеше да проумее как мъжът ѝ не бе разбрал за измамата през последните двайсетина години, в които я вършеше, бабата на Мàри бе напълно щастлива от малкия си триумф – противната миризма на тютюна бе станала поносима, а с времето – дори приятна. Освен това, както често си повтаряш тя, така спасяваше живота на съпруга си.
В тефтерчето бе отбелязано: „чубрица”. Но колко точно?
– А, не много. В началото беше съвсем малко, да го видя дали ще заподозре нещо. Обаче той нищо не забеляза и с времето взех да слагам повечко. Сега пуши предимно чубрица или разни други подправки, дето имам из къщи – баба му не се сдържа и започна да се смее.
Мàри допълни: „може и други подправки”.
След няколко дни, когато със собствените си очи видя как дядо му пълни старата лула с градински подправки и малко тютюн, Мàри реши да говори и с него, да узнае той как търпи недостатъците на жена си.
Старецът му разказа, че баба му още от край време страдала от безсъние. Хубаво, ама тя очевидно не искала сама да страда, а да си има и другар в страданието. Затова всяка нощ събуждала дядото на Мàри, разправяла му истории от ученическите си години (когато още била слаба „като чироз”), разказвала му рецепти за сладкиши, които била прочела във вестника, а когато той отново заспивал, тя отивала да мете из другите стаи или, най-големия мор, започвала да пее.
– А тя не може да пее! Ама никак! Затова всяка вечер, преди да си легнем, пием билков чай. „Ще ти помогне да заспиш”, казвам ѝ, ама всъщност слагам мъничко червено вино. От виното така ѝ се доспива, че сутрин не можеш да я събудиш! И така вече, има-няма, двайсет години.
„Вино”. Любовта се пазеше с вино, само така можеше да просъществува половин столетие. Поредната съставка към рецептата бе добавена.
След месец сестрата на Мàри се омъжи за един световно неизвестен художник и се премести на другия край на страната. Художникът бе успял да продаде две картини през живота си – на едната имаше две ябълки, а на другата – три. И все пак, ябълките ще да са били наистина специални, защото с парите, получени от продажбите, мъжът успя да си купи триетажна къща близо до морето.
Мàри отиде да посети младоженците и дълго след това щеше да си спомня къщата на художника, защото тя не беше като никоя друга, която бе виждал досега. И всъщност отвън тя беше съвсем обикновена, даже невзрачна, но веднъж щом вратите биваха отворени, се виждаше, че в нея в действителност не живее счетоводител или месар, ами истински артист.
Всяка стая бе пълна с цветове и фигури, всяка беше като че ли различна малка вселена. Толкова необикновено бе всичко, че детското съзнание извикваше цялото вълшебство, прочетено някога в приказките – зелените извивки се превръщаха в хладни злокобни гори, пълни с вещици, сините линии се сливаха в безкрайни океани, в които живееха русалки, а жълтото и червеното блестяха като фениксови пера.
Колко прекрасено беше всичко, колко цветно и необикновено!
– Човек винаги има време да усвои нови номера. Със сестра ти например страшно се карахме в началото. Страшно! Обаче после, вместо да ѝ крещя и да се вбесявам, започнах да рисувам. Щом усещах, че съм напът да се разгневя, хващах четките и боите и започвах да рисувам из стаите. Ето, спалнята я нарисувах, когато сестра ти счупи стогодишната кристална чаша на прадядо ми. В кухнята пък работих, когато беше забравила рождения ми ден. Мълчание и боя – така се спасява бракът!
Мàри записа: „мълчание и боя”. Сетне подробно изброи всички цветове, които бе видял. Не знаеше количествената мярка на мълчанието, но съдейки по прецизните форми и съвършеното нюансиране върху стените, вероятно се изискваше доста мълчание.
От време на време, докато се разхождаше из стаите, от някъде се чуваше стон, после тихичко мърморене и накрая – кратък писък. Мàри отиде да провери какво се случва и видя, че сестра му изливаше с лъжица върху краката си нещо течно и лепкаво, а после, след много охкане и молитви, бързо го отлепяше и простенваше.
– Омъжената жена трябва да е красива! – обясни тя, когато го видя да наднича през открехнатата врата, и потупа зачервената си кожа. – Дори това да боли!
„Болка”. В любовта нещо трябваше да боли, иначе не можеше да я има. Болка и красота – те някак бяха хванати за ръце и неразделни крачеха през нелекото брачно съжителство.
На следващия ден Мàри трябваше да се прибира у дома. Когато стигна на гарата, видя, че има още цял час до пристигането на влака, затова отиде до най-близката пейка и отегчено седна. Прииска му се наблизо да има павилион за вестници, но това явно бе единствената гара в света, в която нямаше.
Миг по-късно, на другия край на пейката, седнаха мъж и жена. Жената бе разстроена, беше закрила очите си с ръце, а мъжът плахо галеше гърба ѝ. В едната му ръка стърчаха пет-шест яркожълти нарциса и непрестанно повтаряше „недей така, не плачи.” Очевидно беше в пълно недоумение защо жената плачеше.
– Как можа да ми донесеш тези ужасни цветя! – подсмърчаше тя, а той озадачено ги погледна.
– Защо, какво им е?
– Сгодени сме от цели три месеца, а ти въобще не ме познаваш! Какво искаш да ми кажеш с тези нарциси, а? Че съм самовлюбена, това ли е?
– Ама…Чакай…
– Как е възможно да не знаеш, че най-много обичам бледолилави африкански маргаритки!
– А ако са европейски, не може ли…
Мъжът се ухили, но жената само още повече се разхълца.
– Стига сега, нали няма да си разваляме празника, заради едни глупави цветя? – попита той.
– Въпросът не е в цветята! А в това, че ти не ме познаваш! Което означава, че не ме обичаш. Защото как може да обичаш някого, когото не познаваш, а? – мъжът не отговаряше, трябваше му малко повече време да обработи получената информация и да проследи, или по-скоро – да се опита да открие, логичната връзка между казаното.
„Любовта има нужда от бледолилави африкански маргаритки (не европейски), а НЕ ОТ НАРЦИСИ!”
Мàри щеше да събира съставките на рецептата още години наред, щеше да пита, да наблюдава, да търси закономерности и формулировки. Защото нещо толкова сложно като любовта непременно трябваше да се осланя на закони, правила и точни пропорции, иначе как можеше да се направи? Вселената се крепеше благодарение на яките мишци на физиката и любовта не можеше да е изключение от строгата подредба на всемира.
Мина много време и накрая, когато реши, че вече е узнал всички елементи и тънкости, Мàри се зае да провери дали годините на отдадено проучване и прилежни записки щяха да се отплатят подобаващо.
Когато навърши седемнайсет години, рецептата на Мàри вече изглеждаше така:
Захар
Чубрица (може и други подправки)
Вино
Мълчание и боя (синя, зелена, жълта, червена, лилава, бяла, черна, кафява, розова, оранжева, сива)
Болка
Бледолилави африкански маргаритки. НЕ НАРЦИСИ!
Гинко билоба (може и валериан)
Смях
Корен от мак
Стриди
Шоколад (не бял. То белият шоколад шоколад ли е?)
Сълзи
Люти чушки
Обещания
Точно 137,5 грама брашно
Чай „Съня на монаха”
Мàри грижливо събра всичките съставки и никоя сила на света не можеше да го разубеди, че е открил рецептата за любовта. Предвкусваше триумфа, бе готов да започне да обича, да има и той това, което имаха всички останали и за което, още от зората на цялата вселена, се пишеха стихове и песни. Но крайният резултат бе една ужасна катастрофа – тъжна и непотребна.
От онзи миг нататък вярата в любовта постепенно се удави някъде в младежкия цинизъм и разочарованието от действителността. Мàри прекара целия си живот, търсейки причината за своя провал, вярвайки, че може би, може би някъде по света все пак има още една, последна, съставка, която просто не бе успял да открие.
Мàри Машàни никога не узна, че всъщност…рецептата беше завършена. Защото само и единствено от хаоса можеше да се роди ред. Само и единствено от виното, чубрицата и сълзите можеше да се роди любов. И блажени бяха онези, които разбираха.
22.01.2021 г.