Авторът

Казвам се Габриела Дамянова и съм на 21 години. Изучавам българска филология в Пловдив, а писането от край време е моята най-голяма утеха, най-верен спътник и най-съкровена мечта. Посветила съм живота си на това да докажа, че на света не съществува по-животворна, но същевременно и по-разрушителна сила от тази на словото, което в правилните ръце може да послужи за пътеводна светлина през мрака на невежеството, страха и самотата, а в грешните – да се превърне в синоним на лъжа, срам и позор. Надявам се всичко, написано в този сайт, да събуди спящите, да утеши изгубените и да бъде бягство, макар и мигновено, от тъмата и безтегловността на ежедневието.

Последвайте ме

Home » „Всеки народ заслужава съдбата си“

„Всеки народ заслужава съдбата си“

На един от десетките протести през изминалата година в София едно младо момче каза по телевизията: „Не мога да разбера – къде сте бе, хора? Какво, какво правите у вас?”

Какво правим наистина? Нищо. Гледаме новините и тропаме с чаша по масата. На протест не ходим, защото „от нас нищо не зависи”, „нищо не можем да направим”, „вали и ми е студено”, „ти София знаеш ли чак къде е”.

Въпросът не е дори в самия протест, нито пък кой в какво вярва или не вярва. Въпросът е, че не отиваме. Не се събираме, не тръгваме на никъде, а стоим. И чакаме. Да ни „оправят”.

Не отиваме на един протест.

Историята обаче помни онези, които ПРАВЯТ нещо.

Защото, представяте ли си например Ботев да не беше приел поканата да стане воевода на четниците? Или пък ако беше отказал да плени „Радецки”? Виждате ли го как казва: „Ох, днес хич не ми е до революция, друг път ще го направим.”

Въобще, ако всички, участвали по един или друг начин в нашето Освобождение преди горе-долу век и половина, бяха избрали просто да си останат вкъщи, на топличко и нещо да чакат…май нещата сега щяха да изглеждат малко пό иначе.

На 17-ти май 1876 г., когато Ботев пристига в Козлодуй, към четата му, освен местния даскал, се присъединяват и няколко момчета. Момчета. По на 16-18 години.

Те не отиват на протест. Не отиват да скандират „оставка” или да си правят селфита пред Министерския съвет. Те са тръгнали на гибел. Знаят, че Ботев ги е повел към смъртта, към изнурителния, оскъден четнически живот. Но все пак тръгват. Оставяме настрана, че останалото население се е покрило по къщите си и няма кой дори вода да донесе на четата.

Освободителите се оказват деца – момчета с непоникнали още мустаци, младежи, които никога няма да дочакат старостта си.

Димитър Стефанов-Казака е едва 22-годишен, когато се записва в четата на Христо Ботев и завинаги остава на 22, защото в средата на 1876 г. е обезглавен от турско заптие.

Най-младият Ботев четник – Александър Хаджидимитров Чендов – Комитчето, е само на 16 години, когато е убит в местността Зелени камък.

На 22 години загива и още един от Ботевите четници – Георги Апостолов, убит в сражение само ден след като умира и самият Христо Ботев.

Те тръгват, знаейки, че може повече никога да не се върнат.

А ние…

Ние не можем да отидем на един протест. Чакаме.

„Всеки народ заслужава съдбата си” – Шарл Дьо Монтескьо

Вашият коментар