Неслучайно майките винаги разказват приказките преди децата да заспят. Защото те знаят, че приказките оживяват точно пред дверите на съня, миг преди детските клепачи да натежат и в нощната тишина да остане само приспивния майчин глас. Само тогава магията на всички някогашни истории плъзва из обикновения човешки свят, пуска копринените си мрежи в детските сърца, а на сутринта отново се връща в своите далечни вълшебни селения.
Но накрая, когато принцесата е спасена, когато ламята е убита, когато патенцето се превърне в лебед, майките казват ли на децата си, че приказката е една вълшебна измислица; че тиквите никога не се превръщат в каляски и че вретеното не носи стогодишен сън? Предупреждават ли децата си да не вярват в приказните орисници и да не се страхуват от кръвожадните хали?
Не… те никога не казват на рожбите си, че приказката е неистинна, защото всичките завършват с щастлив и дълголетен живот, с безпределна радост и безсмъртна любов и майките искат децата да заспят, вярвайки, че светът им е изпъстрен с чудеса и че зад ъгъла дебне следващото невероятно приключение.
Но ако децата никога не спрат да вярват в майчините истории, разказани с тих глас в сънливите нощи на горещите лета?
Ако може би някога сте живели на юг от червено-кафявите хребети на Белоглавите планини, на два дни път от тревистозелените блата на Пелиновата равнина, съвсем близо до устието на пенливата Мъртва река, ще знаете, че тук децата, майките и бабите, дори бащите и дядовците, знаят само една единствена приказка. Най-старите казваха, че приказката се разказвала на децата по тези земи от цели хиляда години. Други пък твърдяха, че всеки разказвач вечно рисувал нови контури и слагал нови цветове на историята и така тя някъде се е заплела в нишката на времето и отдавна не е такава, каквато е била някога. Но продължавахме да я разказваме късно вечерта, когато черното небе грейваше от хиляди сребърни звезди, а лунният полумесец разкъсваше тъмносивите облаци. И пораствахме, сетне ние разправяхме приказката на своите деца, за да могат да спят непробудно дори в нощите, огласяни от тътена на далечни ледни бури, в които блясъкът на светкавиците бе само бледо огънче на среднощна светулка. И макар да вярвахме, че някъде накрая на света магията наистина се пробуждаше, ние не знаехме, че тя никога не се връщаше там, а оставаше тук, по-истинска от самите нас.
А приказката беше съвсем обикновена. Тя разказваше за древната принцеса Тохилла, която някога живеела по същите тези земи и която продала безсмъртната си душа на Тъмния демон, а той я отвел със себе си в плетеницата на времето и човешките съдби, където тя се научила да се ражда в различни светове, в различни времена и в различни тела. Но на всеки сто години Тохилла се връщала на Земята, в своите земи, за да вземе невинна чиста душа, която да продаде на Тъмния демон, за да може да продължи да странства из чуждите светове.
Според историята тя се връщала тринайсет дни след тъмнолилаво новолуние, когато реките на най-горещото лято изстивали за една нощ и змиите се увивали около сухите тръни край къщите и бързо умирали, а в дните преди нейната поява се случвали разни особени неща – кървавочервени рози избуявали насред безводната пустиня или пък прозрачни отровни скорпиони безшумно пълзели из горещия пясък. И на тринайсетата нощ, когато всички спели непробудно, тя взимала някоя душа и отново изчезвала.
Да, в нашите приказки нямаше стъклени пантофки или говорещи свещници, а само една прашна история, с която децата се плашеха и боязливо поглеждаха нагоре към небето, за да видят дали новолунието не е сменило цвета си. И се смеехме често на детския страх, защото ние бяхме пораснали, не се страхувахме вече, а и не вярвахме в историята за Тохилла.
Затова, когато една утрин всички в селото се събудиха и видяха, че навън вилнее страшна пясъчна буря, никой и не предположи, че нещо необичайно се случваше, макар дори най-старите да не помнеха някога да е имало такава буря. Не узнахме нищо, защото човек не вижда онова, в което не вярва.
Но през следващите дни дори когато бурята бе отминала, хората в селото започнаха да усещат, че нещо странно се случваше. И все пак, още никой не смееше да назове онова, което само децата виждаха тогава.
И когато петлите спряха да кукуригат, когато кравите започнаха да дават мастиленочерно мляко, когато в топлите води на близката река заплуваха червени змии, аз за пръв път повярвах в старата приказка.
А нощта на новолунието бе студена. Небето беше пепелявосиво и бе цялото закрито от натежали от идващия дъжд облаци. Не успях да видя дали сърпа на луната бе наистина лилав, както гласеше преданието, и тогава за миг повярвах, че всички странности са илюзии, екзотични плодове на селския разсъдък, създадени да разнообразят скучното пясъчно ежедневие.
Но на следния ден открих току пред прага на вратата си две-три сухи змийски кожи и пепелявият призрак на страха плъзна из тихите улички. Старите започнаха да вадят от античните си ракли разни амулети и древни тотеми, започнаха да изгарят живи кокошки и да боядисват вратите си в червено – те вярваха, че така ще се предпазят от злото, което очевидно идваше. Децата не можеха да заспят, а никоя майка не смееше да разкаже приказката за Тохилла от страх, че именно нейното дете ще бъде взето.
Така минаваха дните в онова особено време – водите на реките сутрин бяха покрити от тънка коричка светлосин лед, а бяха тъкмо най-горещите дни на лятото. Кафяви шипове изникваха от златистия пясък и вече хората почти не излизаха – мнозина разрязваха стъпалата си, а раните сякаш изобщо не завяхваха.
Вярвахме ли всички, че Тохилла слиза на Земята или въобще не можехме да допуснем, че небивалата стара история може да е вярна?
И тогава, една сутрин, синът ми изчезна.
Стариците започнаха да вият към избистрящото се небе, стискаха в сухите си ръце древните тотеми и редяха тихо някакви заклинания на изчезнал вече език. Майките стояха неотлъчно до децата си, стискаха ги в треперещите си прегръдки и плахо се озъртаха наоколо, а леден страх дращеше гърдите им и нощем те бдяха като орли над детските легла, в които никой не спеше.
А бащите тръгнаха с мен да търсят едно петгодишно момченце, макар всички да знаехме, че нямаше да го открием. Тогава накъде вървяхме, защо не се връщахме? Защото знаехме, че приказките са за деца, че са измислени, че не са истински и че не могат да се случат.
Но след дни на безплодни викове и търсене на дребни стъпки в пясъка, ние всички се върнахме в селото, изтощени, почернели от слънцето и ужасени от липсата дори на най-дребната следа покрай. Но всеки мъж, който така самоотвержено бе тръгнал да търси едно изчезнало момче, се прибра в дома си с утеха, с кротка радост, че чуждо дете е било взето, а не неговото.
В следващите дни шиповете се върнаха обратно в земята, змиите потънаха в дълбините на реките и петлите пак кукуригаха в ранните часове на утрото. Но аз по цяла нощ, облещен в пълзящите сенки по тавана, мислех, че щом една приказка е вярна, тогава и всички други трябваше да са. Историите на Изтока, които раказваха за огнедишащи същества, летящи над облаците, или преданията на южните народи, в които имаше вълшебници, церители и оракули. Всичко трябваше да е истинско. А може би истински бяха само страшните истории, оставени там от тези преди нас, за да плашат най-непослушните деца или за да напомнят за съществувал някога свят на чудеса и магия, който някой някак беше унищожил?
И как завършва тази сегашна моя приказка? Всичко щях да разбера чак след смъртта си…
Клетата моя съпруга не успя да се пребори с ужасната трагедия – бе изгубила единствения ни син, който се роди в една пролетна нощ, чак след тринайсет години безплоден семеен живот. За няколко дни дългите ѝ черни коси побеляха, тънки линийки обрамчиха нежното ѝ преди лице, устните ѝ изсъхнаха, а блясъкът на тъмнозелените ѝ очи изчезна в сивкавата мъгла, която се разля в тях. Преди първата хладна утрин на ранната есен, тя издъхна в съня си, стиснала в ръка една от дрешките на нашия син.
Скоро след това нормалният живот в селото бе възобновен. Но вече никой не разказваше приказката. Децата заспиваха, галени от своите любящи майки, спокойни, че Тохилла ще се върне чак след сто години, когато те ще са имали достатъчно време да изкоренят невинността и чистотата на сърцата си и да привнесат там всякакви пороци и грехове.
Аз умрях в една безлунна есенна нощ след трийсет и три години, когато вече бях дребен, хърбав старец, който не разказваше вълшебни истории под нежното небе на лятото.
Тогава научих, че в същата онази нощ, когато синът ми изчезна, той отишъл до близката река, за да утоли лятната си жажда, но стъпил на хлъзгав черен камък, паднал върху облите речни скали и ударил лошо главата си, а сетне реката го повлякла по своето тихо нощно течение.
На следващия ден хората от друго някакво село го открили, спасили живота му, но той нищо не помнел, дори името си, и го приютили стари бездетни съпрузи, в чийто дом той живял до преклонната си старост, без никога да си спомни за нас.
Ами змиите тогава? А замлъкналите петли? А замръзналата лятна река? Бяхме ние. Разказвачите. Историята за Тохилла живееше по нашите земи от стотици години и макар като пораствахме често да си повтаряхме, че тя е само бабешка измислица, защото понякога се случваше да обсебва сънищата ни, ние всъщност дълбоко в сърцата си бяхме повярвали. Всички ние. И старите, и децата. А човек вижда това, в което вярва. Дори да не го съзнава, дори да не го иска. Ние всички бяхме донесли пясъчната буря, ние пуснахме червените змии в реките, ние засадихме острите шипове в пясъка. Защото повярвахме в тях. И бяха вярвали и нашите бащи, и нашите дядовци и толкова много преди тях. Защото имахме нужда да разказваме за друг един свят, в който някога са се случвали вълшебства. Имахме нужда да знаем, че не винаги светът е бил от пясък, пелин и крави.
Ако може би отидете на юг от червено-кафявите хребети на Белоглавите планини, на два дни път от тревистозелените блата на Пелиновата равнина, съвсем близо до устието на пенливата Мъртва река, ще знаете, че децата там не знаят приказки. Те заспиват под нощните звуци на гладни пълзящи змии, плискането на студена речна вода в назъбени скали и нежен повей, който разлюлява за миг листата на близките дървета. Те не вярват в златни ябълки или захарни къщи.
Но накрай света, където слънцето блести вечно и кадифени пеперуди прелитат над безкраен водопад от утринна роса, още съществува вълшебство. И чака някой да повярва. А до тогава майките ще приспиват децата си само с нежна целувка по челото, но без да разказват приказки, защото всички приказки някога са били истински.