Авторът

Казвам се Габриела Дамянова и съм на 21 години. Изучавам българска филология в Пловдив, а писането от край време е моята най-голяма утеха, най-верен спътник и най-съкровена мечта. Посветила съм живота си на това да докажа, че на света не съществува по-животворна, но същевременно и по-разрушителна сила от тази на словото, което в правилните ръце може да послужи за пътеводна светлина през мрака на невежеството, страха и самотата, а в грешните – да се превърне в синоним на лъжа, срам и позор. Надявам се всичко, написано в този сайт, да събуди спящите, да утеши изгубените и да бъде бягство, макар и мигновено, от тъмата и безтегловността на ежедневието.

Последвайте ме

Home » „ДЖЕНДЪРЪТ И ГРАДЪТ“

„ДЖЕНДЪРЪТ И ГРАДЪТ“

Ах, да – демокрацията.

Освен, че донесе банани по магазините, превърна Пепеляшка в черен хомосексуален мъж, а братя Уашовски – в сестри, тя причини още толкова морални и нравствени катаклизми, последствията от които тепърва предстои да се проявяват.

През далечната 1998 г., преди избуяването на антиутопията с дъх на севернокорейска диктатура, се появава един телевизионен сериал, който ще се превърне в стожер на сексуалните фантазии и любовните връзки за всички жени по света: „Сексът и градът”.

И ако сега си пуснем един епизод, разбира се – абсолютно политически некоректен в наше време, ще видим една история за четири приятелки, обвързани от любовта към модата, мъжете и следобедните закуски. Ще въздишаме по стотиците чифтове обувки на Кари, ще се смеем заради остроумието на Миранда, ще се изчервяваме от дързостта на Саманта и ще вярваме в любовта същото толкова безрезервно, както Шарлот.

Е, да, ама това е било през далечната 1998 г. Подобен един сюжет не може да вирее в отровеното от идеологии и изкривени течения съвремие. И следвайки раболепно нашумялата напоследък тенденция всичко, което някога е било стойностно, да се завръща, за да се наблъска с модерна пропаганда и извращения, сериалът „Сексът и градът” бе реанимиран. И с това настъпи окончателната му смърт.

Да направим сега един откровен очерк на новата продукция, носеща заглавието „И просто ей така…”. Повтарям: откровен.

Седемнадесет години след излъчването на последния епизод, любимите на нашите майки героини като че ли са изгубили някогашната искрица, която неминуемо е приковавала всяка една домакиня към телевизионния екран.

Годините непростимо са се отбелязали върху лицата на дръзките някога дами и само Кристин Дейвис (Шарлот) се е опитала да залъже себе си и старостта, обезобразявайки красивото си и чаровно преди лице с плашещ лифтинг и гротескни устни.

Дамите, гонещи едно време мъже из улиците на Ню Йорк, сега вече са олегнали родители.

Миранда посещава курс, ръководен от чернокожа жена, като още в първия епизод се натяква и изтъква до досада това, че цветът на нейната кожа въобще не е проблем и че всяко споменаване на това може да се счете за расизъм и дискриминация. Да не коментираме, че друг един от участниците в курса, когато Миранда казва по негов адрес: „Той ми каза”, отвръща: „Някой много бърза с местоименията”. Господи боже, погнаха и граматиката!

Синът на Миранда пък, Брейди, е перманентно разгонен, Стив е почти напълно глух и не взима кой знае какво участие в продукцията.

Шарлот е всеотдайна домакиня, абстрахираме се от противното ѝ лице, която е натоварена пък със задачата да има дъщеря джендър (поне с мераци да бъде такъв де, стигнах само до четвърти епизод, не мога повече). Хари не се е изменил особено (има само торбички под очите), но пък не е пропуснат акцентът върху това, че е евреин, в случай, че някой си е позволил да забрави този жизненоважен факт.

Кари, някогашната писателка, около чиято рубрика се въртеше въобще целият сериал, сега участва в „подкаст”, а шефът ѝ е жена, която не иска да е жена, но не иска да е и мъж и въобще нищо не иска да е, защото това са „два скучни пола”.

Ким Катрал (Саманта) я няма и слава богу, защото бивайки запознати с разкрепостения полов живот на нейната героиня, сме сигурни, че в модерната версия щяхме да я видим в обятията на той, тя, то… Но тъй като не е политкоректно да се използват тези местоимения (горката граматика – ще се наложи и тя да бъде орязана, че да влезе в крак с времето), най-вероятно любовните ѝ похождения щяха да са с ние, вие, те, тия, ония и кой знае какво още.

Няма го някогашното опиянение по обувките на Маноло Бланик и роклите на Оскар де ла Рента, нито пък спойката на едновремешната история – сексът и взаимоотношенията мужду мъжете и жените. Като цяло, няма сюжет.

Но яко има пропаганда. Толкова явна, неприкрита и натрапена, че гледалият някога сериала неимоверно си задава въпроса: „Абе, вие нормални ли сте? Какъв е този боклук?”

Няма мода, няма любовни драми, няма искреност и топлота в приятелството. Има търкане на ръцете с дезинфектант (сюжетът представлява някаква пост-ковид реалност, обаче нищо – да рекламираме все пак противоепидемичните мерки), гордост от неидентифицираната сексуалност, джендъри, Инстаграм и опасения от това чернокожите да не се чувстват дискриминирани (Шарлот например организира парти и се опасява, че една от двойките ще бъде единствената, която е с тъмен цвят на кожата, затова се опитва да намери още гости, също чернокожи, за да не се чувстват първите дискриминирани. Когато обаче тя и съпругът ѝ отиват на гости на същата тази двойка, се оказват единствените бели. Очевидно, за това няма проблем. Недай си боже обаче дискриминирани да бъдат чернокожите!).

Само и единствено добрият стар Mr. Big си е все същият – с няколко килца отгоре, с оредяла побеляла коса, обаче същият. Е, вярно, че той участва само в първия епизод и то за 10 минути, обаче все пак е глътка въздух и проблясък от миналото – една древна руина, останка, от това, което този сериал беше някога.

Моят анализ приключва тук, защото следващите епизоди ще останат за мен пълна мистерия (чисто храносмилателно не мога да си позволя да го гледам повече). Предпочитам да вярвам, че сериалът приключва там, през далечната 2004 г., и историята никога повече не продължава (има два филма след това, там пропагандата също я има, но в значително по-смекчена степен).

Накратко, ако не сте разбрали посланието от горните редове – не гледайте „И просто ей така…”.

Ако трябва да сме честни, не гледайте и филма за „Приятели”. Нито последния „Терминатор”. Нито последните „Междузвездни войни”. Като цяло, придържайте се към продукциите от преди 2010 г., да не кажа от преди 2000 г. Там поне има някакви филми, има що-годе прилични сюжети и някаква смислена история, около която човек да си зададе, аджеба, два-три въпроса.

Киноиндустрията на новото време ще ви натъпче с джендъри, гейове, лесбийки, инвалиди и всякакви други елементи, без които вече е незаконно да се снима сериал или филм.

За мен вечно ще остане пълна мистерия това, че има хора, които във всичко това не виждат нищо преднамерено, грешно и извратено. Осъзнават ли тези хора колко сме близо до това някогашното „нормално” да се превърне в изключение, дори престъпление? В смисъл, има билбордове и разлепени навсякъде реклами, подкрепящи еднополовите връзки и всякакви там вариации, но защо, не мога да си обясня, няма реклама в подкрепа на нормалния бял човек? Защо няма реклама с надпис: „Ако си мъж и харесваш жени – това е окей.”, „Ако си бял хетеросексуален човек – това е окей.”, „Не е престъпление да мислиш, че има само два пола”, „Не е незаконно да казваш на сина си, че е момче.” И така нататък. Къде е рекламата на нормалното?

И въобще, кое вече се счита за нормално?

Бог да е на помощ на бъдещите ни деца.

2 Comments

  • Тодор

    31/08/2022 at 3:25 am

    Да Ви се възхитя на чист български език: Машала, евала, ашколсун,
    аферим!!!
    Много интелигентно написано и изключително точно описано! Сегашните модерни моди зачеркват традициите, което неминуемо ще доведе до зачеркването на съвременната цивилизация.

    Отговор

Вашият коментар