„За да унищожа една нация, дай ми да възпитам децата ѝ“

През 2013 г. всички дружно се смяхме на великото умотворение на един СТАРШИ пловдивски полицай, който пренаписа родната история с един фиш за неправилно паркиране. И хан Кубрат стана Ханко Брат. Смяхме се. До момента, в който не осъзнахме, че това е просто една от безбройните дребни пукнатини във все по-рушащите се основи на родното образование. Тогава спря да бъде смешно. И стана трагично.

Но как същото това образование допусна раждането на Ханко Брат и къде точно се скъса брънката на просветата?

Елементарно е – раждат се глупави деца. И темата е изчерпана. Виновни са децата. Така поне успокояват съвестта си същите онези родители, които преди няколко десетилетия щяха да бъдат първите кастрирани от есесовците на Хитлер – родителите, които никога не трябва да стават родители. Това са хората, които тикат в пухкавите ръчички на децата си блестящите екрани на своите смартфони, пускат двучасов маратон на „Финиъс и Фърб” и необезпокоявани си пият неделното следобедно кафе в „Ескейп”. От децата на тия родители не излизат читави хора. Излизат нагли, емоционално неуравновесени хлапаци с пълен набор от фройдистки комплекси, получили възпитанието си от житейската мъдрост на Спонджбоб.

Но те са друга тема. Тук иде реч за следващата брънка от веригата на детското развитие – образователната система. Няма да анализираме нейните недостатъци в подробности – спрете неправилно някъде в Пловдив (а и не само) и ще ги видите нагледно. Оказва се, че грамотността придобива вече хазартна окраска – един на всеки пет я има, а за останалите тя завинаги ще остане недостижима и непонятна.

Ще заговорим за учителите. За учителите на бъдещето.

Образователната система е така конструирана, че тя ще допусне учители да станат хора, които все още изпадат в пълно и искрено недоумение защо Славейков един път е Пенчо, друг път е Петко.

Тя ще даде дипломи на хора, които са били твърде заети да будуват до ранните часове на утрото в „Secrets” и понеже не са имали времето да изчетат Юго и Волтер, са били „принудени” да завършат образованието си чрез онази другата, най-древната, методика (професор Николай Колев от НСА изпитва точно по нея). Урок номер едно – целта оправдава средствата.

Учителите на бъдещите ни деца ще знаят наизуст ценоразписа за ринопластика при д-р Енчев, а Цезар за тях завинаги ще бъде просто салата и нищо повече.

Те подчиняват цялото си студентство на безсмъртната народна мъдрост, която гласи „учи, за да не работиш”. И те, от немай-къде, учат. Е, не наистина. Само за пред бабите, колкото да дръпнат някой лев. Иначе нямат и най-малката представа как изглежда отвътре университета, в който ще завършат.

А те ще завършат. И точно тук започва трагедията.

Така е структурирана системата – конвейерно производство на неграмотни полуидиоти. Фиктивно създаване на висшисти и преследване на акредитации. И се оказва, че всичко е една симулация, в която всеки (и преподавател, и студент/ученик) имитира дейност. Някъде по канала текат пари, а статистиките гордо бълват проценти за качеството на родното образование и количеството на неговите възпитаници.

Живеещи в културата на имитиращите продукти, най-сетне и ние самите се превърнахме в такива.

Децата на бъдещето ще знаят, че „Look, I need a hard hitter, I need a deep stroker, I need a Henny drinker, I need a weed smoker…” е част от „поезията” на Карди Би, а Иван Вазов е просто улицата с обувките в Пловдив.

Те ще научат, че в живота няма да прокопсат особено, ако знаят какво е пароним или ятов преглас. В живота се успява, като зачеркнеш досадните архаизми като морал, достойнство и честност. Бъди доносник, подлизурко и безпринципно мекотело, така се просперира – урок номер две.

Ще научат колко по-лесно е, вместо да се мисли, да измамиш системата, да я надхитриш, да стигнеш до заветните, безценни оценки с преписване, скатаване и плащане (и едни други неща). Урок номер три.

Такова ще е нашето бъдеще. Защото такова е нашето настояще.

Разочароващото за много родители е това, че, за съжаление, не децата се раждат глупави. Не децата се раждат нагли, безпринципни, егоистични, арогантни и мързеливи. Те се възпитават да бъдат такива.

Добре ще е обаче да внесем и лъч оптимизъм. В иначе сравнително пустите университетски коридори все пак от време на време преминават и различни от гореспоменатите елементи. Хора, които носят в сърцето си призванието да показват пътя на просветата и знанието и да възпитават децата в културата на родолюбието, любознанието и достойнството. Това ще са ИСТИНСКИТЕ учители, истинските будители. Има ги и тях. Не всичко е изгубено.

Но доколко малцинството може да повлияе на съвременния естествен подбор, фаворитизиращ сякаш скоростното размножаване на нискоинтелигентни човешки единици, а тия другите, с протичащи все още някакви мисловни процеси, се превръщат в новия застрашен биологичен вид? Можем ли да вървим срещу предопределението си, срещу съдбата, която сами създадохме?

През 2013 г. беше смешно. Днес е предимно страшно.

Страшното е, че нищо не се е променило.