Българската земя, разбира се, е свещена, но не съм съвсем сигурна за участъка, върху който е построено Народното събрание. Изпитвам съвсем откровени подозрения за обезпокоително високо радиационно излъчване, бликащо някъде изпод същата тази сграда, приютяваща иначе най-светлите и недостижими умове на нашата нация. Това непременно трябва да е истина, защото не би могло да има друго логично обяснение за тотално неадекватната и катастрофална политика, водена в страната през последните месеци.
Да започнем с първия абсурд. Киро, след безнадзорна консумация на някоя от субстанциите на мин. Атанасов, призова наскоро обикновения български гражданин, бачкащ по дванайсет часа в някой леден склад, носещ едни и същи дънки вече десет години, с по два кредита, заем от комшията и пресрочена сметка за телефона, да си дари заплатата, за да може в Украйна да бъдат пратени оръжия.
Минута мълчане в памет на разума. И човещината.
Да оставим настрана абсолютното безочие, наглост и идиотщина; да пренебрегнем за секунда и факта, че е повече от ясно, че Киро и компания са нископлатени американски… компаньонки, които яростно дърпат страната към сигурната катастрофа; да забравим за малко и това, че управник на държавата е човек с диплома от някое зрънчо, който не може да свърже три смислени изречения, и да се вгледаме по-внимателно към призива на г-н премиера.
Кирил Петков официално подкрепи войната. Защото да изпратиш оръжие, означава да имаш ясното съзнание, че същото това оръжие утре ще отнеме не един и два живота. И кървави ще бъдат ръцете не само на натисналия спусъка, но и на онзи, който му е дал оръжието. Г-н премиера призова българските граждани да станат убийци; да станат съучастници в масовия поход на безчовечността и смъртта. И макар г-н Петков вече неколкократно да повтори по родните телевизии, че иска мир – колко миротворски е настроен човек, който купува и изпраща оръжия?
След безкористния и така щедър жест на министър-председателя, който заяви, че ще дари своята заплата, подкрепяйки човешкото изтребление, по темата се произнесе и безследно изчезналият от сцената на политиката и обещанията Слави Трифонов, който, като същински лорд Волдемор, продължава да се спотайва в сенките и все повече и повече да отвращава със своето бездействие всички онези (за пореден път) излъгани гласоподаватели, които по някаква причина повярваха на патетичните му речи едно време.
Та, г-н Трифонов рече: „Това с оръжието е работа на държавата, а не на обикновените хора”.
Така, правят впечатление две неща. Първо: не обикновените хора трябва да се занимават с покупката на оръжие, а държавата. Значи все пак държавата е редно да прати нещичко, тъй ли?
Второ: обикновеният човек НЕ Е държавата. Г-н Трифонов беше този, който години наред до втръсване повтаряше думата „суверен” и увещаваше своите фенове-гласоподаватели, че властта е в ръцете на народа и именно той (народът) коли и беси. Е, да, ама на фотьойла, край „Магаданс”, е едно, а пък сред непроследимия паричен поток – друго. Лорд Трифонов се оказа поредното разочарование, поредната пръсната на стъклени парченца едновремешна надежда, която се стопи някъде в гнусните води на родната политика. Голяма изненада.
Въобще има ли смисъл от коментар и върху поредното неадекватно словоизлияние на другата карикатура – Асен Василев, който, със самочувствието на Масимо Торичели, заяви, че всеки, който разръчка Великата българска империя и нейната многомилионна войска, трябва да се готви за ответен удар (е, не точно със същите думи, но смисълът стана ясен). Какво ли ще представлява този ответен удар към същата онази „бензиностанция с ракети” (за справка – Киро), която за един ден, не – за един час!, може да ни превърне в радиоактивно гробище? Може би тежковъоръжена Цецка или пък „Ку-ку бенд”, забиващи „Пружината” от някой надуваем изтребител?
Истината е, че войната – кръвожадна, безмислостна и опустошителна – с всеки изминал ден се приближава все повече и повече към нас. Не, всъщност не тя се приближава. А ние отиваме към нея. Благодарение на брилянтната политика, водена от г-н Петков – една от най-нелепите, карикатурни и продажни западни марионетки, която може би най-сетне ще унищожи България, каквато е била винаги мечтата на целия „цивилизован свят”. Кой би предположил, че ще дойде време, в което да милеем за Бойко…?
И както винаги, все се стига до един мъчителен и безкрайно тъжен въпрос: къде е народът? Защо продължаваме с бавна, но сигурна стъпка да вървим към абсолютното (само)унищожение, към неизбежната катастрофа, към пропастта, отвъд която има само сигурна смърт?
Защото народът обича да стои на каишка. Народът обича да бъде воден, напътстван, побутван, наритван, бит. Той все пак не познава друг живот. Не, не. Той НЕ ИСКА друг живот.
Затова народът чака. Все пак в това ние сме най-ненадминати.
Ще чакаме и когато от домовете ни останат само димящи руини, а от семействата ни – непогребани кости.
Ще чакаме и когато се превърнем в спомени; в далечни легенди за някогашен славен народ, с гордост подписал собствената си смъртна присъда.
Да… българската земя наистина е свещена. И винаги ще бъде. Дори ако от нея останат само пепелища.
А кибритената клечка вече гори.