Авторът

Казвам се Габриела Дамянова и съм на 21 години. Изучавам българска филология в Пловдив, а писането от край време е моята най-голяма утеха, най-верен спътник и най-съкровена мечта. Посветила съм живота си на това да докажа, че на света не съществува по-животворна, но същевременно и по-разрушителна сила от тази на словото, което в правилните ръце може да послужи за пътеводна светлина през мрака на невежеството, страха и самотата, а в грешните – да се превърне в синоним на лъжа, срам и позор. Надявам се всичко, написано в този сайт, да събуди спящите, да утеши изгубените и да бъде бягство, макар и мигновено, от тъмата и безтегловността на ежедневието.

Последвайте ме

Home » КОЛКО ОЩЕ?

КОЛКО ОЩЕ?

Според Националния статистически институт през юли миналата година в България са починали 8014 души. Това са стотици майки, бащи, братя и сестри. И стотици деца. Едно от тези деца е Христо Денев, починал на днешната дата преди година.

31-ви юли бива най-кошмарният ден за почернения баща – Иван Денев, който няколко дни след кончината на сина си разказва ужасяващата история за това как 19-годишният Христо се превръща в една от поредните жертви на прогнилото родно здравеопазване.

Момчето постъпва в болница с леки симптоми, но след положителен PCR тест го преместват в ковид-отделение. И тук започва началото на края. В следващите дни бащата изпитва трудности да се свърже с лекарите, грижещи се за сина му, който впрочем постепенно започва да губи апетит и да има халюцинации.

Когато Иван решава все пак да отиде до болницата, разтревожен от невъзможността да установи контакт със сина си, той намира багажа на Христо, натъпкан в черни чували, захвърлен пред отделението. Съобщават му, че синът му е в реанимация, а през цялото време на т.нар. „лечение” никой не информира близките на момчето нито за това какво точно се случва, нито какви медикаменти се използват.

Малко след като се налага да го интубират, лекарите съобщават на семейството, че 19-годишният Христо е починал. Това се случва в 6:24 ч. Смъртта е настъпила, според лекарите, в 6:20 ч., което, както казва самият баща, е доста любопитно, имайки предвид, че на него са му обяснили обстойно, че събличането на костюмите, с които лекарите влизат и работят в ковид-отделението, както и последващото им дезинфекциране, трае около трийсет минути. В онзи ден обаче те някак успяват да свършат всичко това само за 4.

На Иван се връчва наръч с документи, които трябва да подпише. Със задна дата. Това са съгласия за разни процедури, прилагани на сина му, кръвопреливания и тн., за които нито той, нито някой от неговото семейство е бил уведомен в хода на „лечението” на сина му. Той, разбира се, отказва.

В последствие се разбира, че на Христо е давано лекарство, намиращо се още във фаза на изследване. Лекарство, което все още няма одобрение за лечение на коронавирус. Узнава се още, че пневмонията, която е развило момчето, в някакъв етап все пак е била преодоляна, но въпросните лекарства са сринали вече компрометираната му имунна система.

Накрая, дори със съществуващ вече отрицателен тест за ковид, Христо е погребан в запечатан ковчег, без никой от семейството му да има право да го види.

Това е разказът на Иван. Мнозина пак ще завъртят очи отегчено и ще лепнат и сега печата на „конспирациите”. Само че тук вече не говорим за художествена измислица, за противоречива Фейсбук информация или просто нечии празни приказки. Говорим за разказа на един баща, който никога повече няма да види сина си. Баща, който губи детето си там някъде, насред болничните коридори, където се случва нещо, което дори не би трябвало да си помисляме. За достоверността на историята всеки може да спекулира и всеки е свободен да се съмнява в току-що прочетеното. Но факт е, че едно младо момче си отиде. Факт е, че същото това момче влиза в болницата с минимални симптоми. А излиза от там в ковчег.

И така Христо става част от статистиките. „Починал от коронавирус”. Това е всичко, което достига до нас – средностатистическите телевизионни зрители. Ние научаваме какво е поредното число на заразените и починалите, но никога не узнаваме какво става зад кулисите на „страшната” пандемия.

И няма да узнаем, защото просто не искаме. Не искаме да повярваме, че това е истината. Не искаме да приемем, че е възможно болниците, които трябва да са крепост за уплашените, обезверените и страдащите, да са всъщност касапници, оплетени в отровните пипала на печалбарството и поръчковите статистики. Не искаме да повярваме, че е възможно лекарите, които трябва да са бранители на здравето и последен пристан на надеждата, да са всъщност хладнокръвни убийци, в чиито ръце нечия смърт е една нищо и никаква „грешка”. Понякога съвсем умишлена.

В своя ужасяващ разказ Иван Денев обеща, че ще търси справедливост за случилото се със сина му и ще заведе дело срещу болницата, в която умира неговото дете.

Разбира се, какъв невъобразим шок!, резултатът е следният: не са установени нарушения от страна на лекарите, участвали в „лечението” на Христо. Така заключава комисията от ИА „Медицински надзор”, начело с Владимир Пилософ.

И случаят с починалия 19-годишен Христо Денев е забравен. Не получава голяма медийна гласност, нито подкрепата на революционно настроени Фейсбук-активисти, а на бдението в памет на покойния присъстват само неколцина близки и приятели.

За всички нас Христо Денев е част от статистиката за починалите от коронавирус в онзи миналогодишен 31-ви юли.

За един баща обаче…за един баща, който никога повече няма да прегърне детето си и никога повече няма да чуе гласа му, Христо е поредната невинна жертва на покварената система, която вече повече от трийсет години убива и прогонва българските деца.

И въпросът е: колко още?

Колко още ковчега трябва да бъдат погребани, колко още сълзи трябва да бъдат проляти, колко още хора трябва да бъдат убити, че най-сетне да стане достатъчно? Колко още смърт трябва, че да започнем да живеем?

https://www.youtube.com/watch?v=gsoS7hLAbPg

Вашият коментар