По нашите земи, някъде около Сърдития Петко и онази стара любов, дето никога не ръждясваше, прелиташе с тъничките си криле и философската сентенция, която увещаваше разгневените роднини в някоя фамилия, че „кръвта вода не става”. Можеше и да е така – тя не се превръщаше във вода, обаче понякога, не съвсем рядко при това, тя забълбукваше в катранената пяна на някоя стара вражда или пък се вкочанясваше в леда на отминали горчиви думи и желязната спойка, която държеше членовете на един род заедно, от време на време се разскърцваше. Така всяка принудителна семейна сбирка мудно креташе насред тягостната тишина или, както се случваше предимно, грозният напукан сервиз на някоя от умрелите отдавна баби прелиташе над възкиселата туршия, за която половината от присъстващите бяха напълно убедени, че е отровна.
Годините обаче, без въобще да предупредят, се надпреварваха в плетеницата на времето и така обидите между снахите се изгубваха някъде сред зелките на двора, етървите се сприятеляваха, уморени от самотата на вдовишкия делник, а свекървите най-сетне проявяваха благоразумието да се прехвърлят на оня свят. Но не всички забравяха.
Накрая на едно мъничко, високо в планината, селце имаше от край време висока, стара къща, заобиколена от най-сладкото бяло грозде в цялата околност. Но не само че децата не смееха да се приближат до изкушението, ами дори най-гладните врабчета заобикаляха високата къща, защото там живееше дядо Карамфил.
Карамфил бе първородният син, това трябва да се уточни незабавно. Като дете той растеше висок като топола, а костите му тежаха и неговият баща бе напълно убеден, че един ден момчето му ще стане най-великият боксьор на всички времена. Имаше тъмна, къдрава коса и светли карамелени очи, освен това зъбите му бяха съвсем равни, което беше изцяло в противовес с вековния ген и на двата рода, от които малцина можеха да се похвалят с пълния комплект от 32 зъба, да не говорим въобще пък за тяхната подредба и цвят. Това на няколко пъти загнезди у бащата на Карамфил един тъничък филиз на съмнението, че може би тъмните къдрици на сина му принадлежаха на овчаря от горното село или на съседа млекар, но той така и не се осмели да се изправи пред жена си, предимно защото тя бе с около трийсет килограма по-тежка от него, имаше широкоплещест гръб и як космат пестник.
Карамфил порасна и боксьорската кариера се изгуби някъде в приспивните вълни на младежкия мързел и в сладостта на първите любови в ранните летни нощи.
Така, когато той беше вече на петнайсет години, се роди вторият син – Трендафил. Появил се съвсем неочаквано и непредвидено, Дафо, както щяха да го наричат всички до края на дните му, бе хилаво и болнаво дете. Роди се с плешиво петно отпред на темето и майка му бе твърдо убедена, че това е ранен знак, че той ще има буйна, гъста коса един ден. Обаче петното никога не изчезна и той имаше старчески вид още от самото си раждане. Очите му бяха пъстри, крайчетата на тънките му устни вечно бяха превити надолу и, за успокоение на баща си, имаше непълен набор от криви зъби, заради което и стана негов любимец.
Разделени от цели петнайсет лета, двамата братя никога не изградиха кой знае каква задушевна връзка помежду си. Единият искаше да гони пилетата по двора, да се катери по ниските дървета край къщата и на обед да спи под шарената им сянка, а другият чакаше с трепет свечеряването, защото влюбените се срещаха само тогава. През останалото време по-големият се къпеше в реката извън селото или ловеше зайци в близката гора.
Разделяше ги толкова много, но едно щеше да ги свърже по-силно от всичко на света – и двамата никога нямаше да се оженят. Опитите на майка им да промени прокобата на ергенството бяха безчет – всяка неделя в къщата имаше ново момиче, което тя уж бе срещнала съвсем случайно на пазара, и което бе дошло в селото на гости на далечния си чичо. Нямаше никакъв далечен чичо, а момичетата обикновено бяха от съседното село и срещу две кори пресни яйца те с радост приемаха да гостуват на някакво непознато семейство, в което, както бяха увещавани, живеел най-прекрасният ерген на света и съвсем приличният му брат. Обаче щом Трендафил сам стана на петнайсет, а Карамфил – вече на трийсет, двамата започнаха ожесточено да се конкурират за сърцата на майчините избраници. Далеч не защото мисълта да се задомят бе тяхна отколешна и искрена мечта; не защото девойките бяха кой знае колко красиви или възпитани, а защото Карамфил никога не прости нежеланата и късна поява на брат си, а другият бе твърде наранен, задето нямаше същите тежки къдрици, които съдбата напълно несправедливо му бе отнела.
Тогава дойде панаирът.
Кози, мед, тенджери, хляб и мечогълтачи – гледката всяка година бе една и съща, позната и безинтересна. Но не и тогава. Защото на онзи панаир дойдоха и циганите, чиито песни и огнени танци огласяха цялата планина до най-ранните часове на утрото, когато дори петлите замлъкваха, за да чуят дали влюбените от песента ще са заедно или трагично ще загинат. Те донесоха в селото шарени змии, прекрасни лъскави платове и сладки бонбони – толкова сладки, че по някое време загорчаваха и точно тогава циганите изваждаха от едни дървени сандъци зелени и жълти кисели сокове, които замайваха главите и заплитаха краката.
На същия онзи панаир дойде и циганката Зара. С медни коси чак до петите, мургава кожа и вечно гол корем, тя бе тази причудлива екзотична орхидея, за която Карамфил се кълнеше, че ще се ожени, а Трендафил не можеше да спре да сънува окичените ѝ с гривни глезени и гъстите ѝ черни вежди, което, както заключи той, бе категорично предзнаменование, че тя е жената на сърцето му.
А Зара обеща любов и на двамата братя. Единият увери, че ще се омъжи за него следващата пролет, а на другия му бе наредено да идва в шатрата ѝ през вечер, точно в полунощ, но нито секунда по-рано.
След месец, когато панаирът свърши, Зара тръгна нанякъде с ветровете и никога повече не се завърна, а Трендафил и Карамфил узнаха, че обичат една и съща жена, но те знаеха още и че само единият от тях можеше да я има. Мисълта, че през последния месец и двамата бяха споделяли обичта на Зара заби остър клин в и без това хладните братски отношения и когато избраницата им не се появи следващата пролет, както бе обещала (по погрешка и на двамата), Трендафил бе убеден, че брат му е отговорен за това злощастно събитие, точно както смяташе и Карамфил.
Година по-късно родителите на братята починаха и по-големият син остана да живее в родната си къща, а брат му бе позорно изгонен от нея. Той обаче се установи в свинарника, който след няколко години щеше да превърне в прилична малка къщурка, а по средата на двора щеше да бъде поставена дървена ограда, с намерението един ден тя да се издигне до непробиваема бетонна стена с бодлива тел, по която да тече електричество, само че това никога не се случи.
Така живееха двамата братя, там, накрая на селото – единият си остана надменен и горделив, с твърде малко приятели, вечно кисел и сприхав към децата, които жадно гледаха натежалото едро грозде, а другият, макар и с по-меко сърце, така и не успя да преглътне горчилката от факта, че косата му никога не порасна отпред на темето. Освен това, той контрабандно режеше от братското грозде, ала не го даваше на децата, ами най-безцеремонно го хвърляше отпред на улицата, за да ядосва Карамфил.
След онзи панаир те почти не бяха разговаряли. Когато все още се забелязваха някакви женски елементи в двора на единия, другият се показваше през позореца и гръмко питаше: „Тя знае ли, че имаш жена?!”. Тогава нищо неподозиращата изгора отваряше възмутено уста и мигновено си тръгваше, притичквайки със ситни стъпчици по калния двор. После жените станаха все по-малко, накрая съвсем се изгубиха и надеждата за брак, макар и късен, изчезна завинаги и в двете братски сърца. След това през дворовете прехвърчаха само реплики като: „Виж се колко си надебелял!” или „Сбръчкал си се като лански чироз!”. Истината бе, че малцина от селото подозираха, че двамата хапливи комшии бяха всъщност братя.
Дневният ред на усойни забележки и периодично замерване с хлебни кори бе нарушен един топъл септемврийски следобед, когато в къщата на дядо Карамфил се появи една костенурка. Не каква да е костенурка, а такава, около която бяха навити сини и жълти конци. Умореното старческо сърце почти излезе от монотонния си ритъм, защото Карамфил съзря в тази иначе съвсем обикновена животинка древна черна магия, а злият вещер не можеше да бъде никой друг, освен собствения му брат, който, както бе известно, щеше да наследи всичко, което първородният син притежаваше, след неговата смърт.
Карамфил никога нямаше да узнае, че чудовищният атентат всъщност се оказа съвсем безобидна игра на две малки деца, които живееха през три къщи. Те връзваха за костенурката разни бележки и кратки писъмца, за които съвсем искрено вярваха, че безпроблемно могат да бъдат доставени от нищо неподозиращото влечуго чак до съседното село, в което живееха техните четири братовчедки. Те на свой ред щяха да прочетата бележките и несъмнено щяха да пратят по костенурката свое някакво писание. Горкото животно далеч не бе запознато със своята отговорна пощенска задача и бавничко обикаляше съседските дворове, изкушено от мириса или на окапали по земята праскови или, какъвто бе и случаят онзи следобед, на едро бяло грозде. Проблемът бе, че детската бележка се беше изгубила някъде по пътя и така единственото възможно обяснение за случилото се можеше да бъде само древно вещерство.
Костенурката бе внимателно загребана с лопата и отнесена чак на другия край на селото, а върху нея Карамфил изсипа цял чувал от скъпоценното си грозде с надеждата, че животинката ще яде до пръсване и магията ще бъде снета.
Обаче, за зла беда, в следващите дни Карамфил узна, че черното проклятие се е загнездило вече у него и смъртта, бе убеден той, пътуваше вече насам. Първо затисна пръста си на вратата, нокътят падна и упорито отказваше да поникне пак; после бе на една глътка разстояние от това да изпие лекарството, което даваше на кокошките, вместо своето за безсъние, а накрая голямата тежка картина с двете черешови дървета падна съвсем близо до крака му, макар да стоеше закачена на стената вече повече от трийсет години и досега дори не се беше накланяла. Болките в кръста се обостриха и се наложи да ходи с бастун, което донесе само едно „Ха!” от съседния двор. Цяла седмица след като магията бе задействана, странните неща продължаваха да се случват и Карамфил реши, че уж бездънната чаша на неговото търпение е преляла окончателно, затова той взе решение да отмъсти на брат си, който най-коравосърдечно се опитваше да го убие и да заграби наследството.
Една неделна вечер той се промъкна в двора на Трендафил, готов на всичко, за да вземе четирите златни пендара, които негодникът беше успял да отнесе със себе си, когато бе изпъден от родния дом.
Една от дъските на старата ограда отдавна бе прогнила и Карамфил лесно я прекърши. Това бе достатъчно, за да провре скованите си крака и да премине в не съвсем чуждия двор, понеже оградата далеч не беше с колосални размери и стигаше точно до кръста на мъжа. Карамфил бавно, подпирайки се на бастуна си, се отправи към задната част на къщата, където бе спалнята на брат му и където вярваше, че са скрити пендарите, а междувременно се оглеждаше плахо за магически костенурки по двора.
По това време брат му вечеряше и слава богу, че от десетина години насам бе леко глух, защото иначе историята щеше да завърши точно тук.
Вечерта бе необичайно тиха, само от време на време се чуваше далечен кикот на някое младо момиче или пък разговор на група младежи, минаващи по улицата отпред. Трендафил почти бе преполовил купата с леща, когато чу протяжно скърцане и космите по ръцете му бързо настръхнаха. Прозорецът в кухнята се затръшна силно, а във въздуха се носеше някакво тревожно жужене.
Това стана, защото Карамфил бе отворил прозореца в спалнята на брат си, стана течение и няколко нощни буболечки се вмъкнаха в старата къща. Той, разбира се, не можеше да прескочи и да влезе в стаята, затова се надяваше, че ще успее да се протегне достатъчно и да достигне прашната дървена кутия, която стоеше на нощното шкафче и която според него пазеше съкровището.
В другата стая пък Трендафил чу ужасяващо гробовно драскане, стенание на смъртник сякаш, после някакъв пукот и изведнъж настана тишина. С натежало от уплах сърце, той бавно закрачи из къщата и щом отиде в спалнята си, видя, че кутията с копчета бе паднала от шкафчето и се беше отворила. Тогава той узна, че в дома му има призрак и леден страх пропълзя под кожата му. Все още смяташе, че е млад, бе едва на шейсет и пет години и напоследък се улавяше, че не беше изгубил напълно надеждата един ден на прага му да почука съсухрената стара Зара и да изживеят оставащите си дни заедно, щастливи и влюбени. Но сега се оказа, че идваха да го приберат, времето му бе дошло, пътят му беше извървян и призракът бе дошъл да му каже да се прости със земния свят, защото смъртта наближаваше.
През следващите дни Трендафил се погрижи да полее обилно всички насаждения, нахрани повечко животните, изчисти из основи цялата къща, извади единствения си костюм – тъмнокафяв на ситни бели ленти, изглади го и сложи в джоба му три-четири цигари за оня свят и малко лавандулов парфюм, защото знаеше колко много го обичаше майка му някога.
Но смъртта не идваше нито в единия, нито в другия двор, а двамата братя я чакаха като стара познайница. И уж бяха готови да я поканят да влезе у дома им, а всъщност никак не им се тръгваше, имаше още живот за живеене. Разбира се, дори ужасът от приближаващия край не накара нито един от двамата да се помири с другия, но и хапливите забележки вече не прелитаха над дворовете, защото краят се чакаше в тишина и всеки зорко внимаваше какви ще са последните му думи на света.
Оказа се, че смъртта щеше да дойде и за двамата чак след петнайсет години, точно ден след ежегодния летен панаир, на който братята видяха единайсет мургави девойки, изглеждащи досущ като своята прабаба. Така се разбра, че Трендафил и Карамфил далеч не бяха единствените цветя в градината на циганката Зара. Оказа се, че братската кръв не се бе превърнала във вода, а само в бистро вино, с което на оня свят щеше да започне помирението.
02.09.2020 г.