Авторът

Казвам се Габриела Дамянова и съм на 21 години. Изучавам българска филология в Пловдив, а писането от край време е моята най-голяма утеха, най-верен спътник и най-съкровена мечта. Посветила съм живота си на това да докажа, че на света не съществува по-животворна, но същевременно и по-разрушителна сила от тази на словото, което в правилните ръце може да послужи за пътеводна светлина през мрака на невежеството, страха и самотата, а в грешните – да се превърне в синоним на лъжа, срам и позор. Надявам се всичко, написано в този сайт, да събуди спящите, да утеши изгубените и да бъде бягство, макар и мигновено, от тъмата и безтегловността на ежедневието.

Последвайте ме

Home » НАШИТЕ БАЩИ

НАШИТЕ БАЩИ

Ако си пуснете някой американски филм, няма как да не забележите онези крайно любопитни отношения между родители и деца, които, поне за момента, не биха могли да просъществуват на балканска територия.

Холивуд от доста време насам, особено със съвременните си сериали, преливащи от „разнообразие”, толерантщина, слободия и пълна разюзданост, ни учи, че образът на това чудо – модерният тийнейджър – непременно представлява един емоционално неуравновесен хлапак, който тепърва ще открива себе си, експериментирайки, разбира се, с всичко. И всички. Вечно сърдитият младеж на двадесет и първи век стои в смрадливата си тъмна стая, насред опаковки от шоколади, дъвки и кенчета „Редбул“, слуша Еминем или Тупак и непрестанно се самоубеждава, че единствено и само той е неразбран от целия свят; че той е уникален и неповторим, а всички останали са прости и обикновени.

И киноиндустрията на прекрасната Америка, към която така възторжено тичаме напоследък, ни показва, че една „нормална” (каквото и да значи това за Щатите…) семейна среда изглежда горе-долу така: комуникацията между родителите и децата се свежда до крайно незаинтересовани дежурни реплики от страна на първите (като „Как мина в училище?”), на които средностатистическият младеж ще отвърне с досадно изсумтяване и тръшване на вратата. Периодично динамиката на тези почти несъществуващи взаимоотношения се украсява с крясъци, заплахи, обиди, бягства от вкъщи, алкохол, дрога и татуировки.

Но това е нормално. Това е в реда на нещата. Такава е действителността в развитите страни. Такива са децата на бъдещето, които един ден ще станат сенатори, прокурори и бизнесмени.

Те ще се превърнат във високообразовани проспериращи личности, без значение, че техните биографии ще са украсени с педофилия, сексуални посегателства и куп други модерни извращения, без които нито един съвременен човек не би могъл да се изкачи до най-високата стълбица на успеха.

Родителите в изкривената американска действителност пък, носещи се между носталията по своите отдавна отминали младини и опитите да бъдат готини, модерни и нестандартни, се оказват точно толкова недорасли като личности, колкото ще станат и децата им. За тях наркотиците, чиято редовна употреба праща техните потомци в рехабилитационни клиники на по 17 години, ще са „просто фаза”. Пиърсингите, татуировките, задължителният абонамент в местната токсикология и ежемесечните тестове за бременност ще са „само период”. Диалозите, състоящи се от не повече от 2-3 думи, раздразнените погледи и досадата ще бъдат „израстване”. И тази идилична семейна сага ще завърши по най-естественият и дългоочакван от родителите момент – тържественото изгонване, така де – изнасяне, на 18- годишния младеж от семейното гнездо. Разгеле – неговите любящи родители могат най-сетне спокойно да си живуркат. След години, разбира се, същите тия родители, по сходен, пълен с топлота и нежност, начин ще бъдат тикнати в евтин старчески дом, в който никой няма да ги посещава и където безславно един ден ще умрат.

Това е светът, който усилено се опитва да ни се представи като „нормален”. Това са противните, изкривени и грозни междучовешки взаимоотношения, които би трябвало целият свят да усвои, ако иска поне малко да се доближи до великите нации и проспериращите култури.

Мнозина наши сънародници (същите, дето в Англия мият чинии цял живот) вечно се оплакват как само и единствено тия пусти българи отказват да се цивилизоват и само нашата скромна, бедна, изоставена, мизерна Родина не ще да тръгне по утъпканата пътека на западния свят, изпълнена с джендъри, законна педофилия и полигамия. Пак само ние – нищо неразбиращи, некомпетентни и прости!

Обаче, ако същите тия преуспели критици оставят за миг гумените ръкавици и мръсните чинии, може и да видят, че само ние, българите, поне донякъде и поне все още сме успели да запазим част от отломките на оня свят, в който понятия като нормалност, морал и уважение не са били непознати арахаизми. И продължаваме упорито все още да вървим срещу изкривената култура, проповядвана от Запада, удавил се отдавна в отровните води на безчовечността.

Ние например никога няма да разберем защо бащите ни пазят старите касетки с „Dire Straits” и „R.E.M.”, но въпреки това не ги изхвърляме. Грижливо ги прибираме на тавана, където още се пазят спомените от онова отдавна изгубено време, имащо странни фризури, диско ритъм и широки панталони.

За нас ще остане вечна мистерия и къде нашите бащи са се научили да вършат всичко – да сменят крушки, да редят керемиди и безстрашно да хващат мишки. Няма да разберем, но завинаги ще богоговеем пред тях и всяка нощ ще заспиваме спокойно, защото знаем, че те ще направят всичко на света, за да бъдем в безопасност.

Само за нас, българите, домът, където нашите бащи ни чакат всяка вечер, е каменна крепост, в която изчезва горчилката дори на най-ужасния ден. И остава само уютът, само топлината. Защото сме си у дома. А домът винаги е там, където са бащите.

Ние вечно гледаме с необяснимо умиление пожълтелите снимки, разказващи за отминали отдавна летни дни, за лагерите на Камчия, за Емил Димитров, за Стената и за дълго чаканите банани по Нова година. Слушаме в захлас разказите за един безследно изчезнал свят, упоени от сладостта на миналото, което никога не сме виждали.

И не затръшваме вратите. Не извръщаме поглед с досада. Не сумтим с презрение. Не се държим като лигави недоносчета, убедени, че вселената съществува само и единствено благодарение на нас.

Защото…как бихме могли? Как бихме могли да се поругаем с онези, от чиито рамене сякаш до съвсем скоро сме виждали целия свят? Как бихме могли да оскърбим най-голямата светиня, която имаме и която един ден животът най-жестоко ще ни отнеме изведнъж?

А той ще го стори. И това често забравяме.

Забравяме, че един ден крепостта ще опустее и смразяващ хлад ще плъзне по стените ѝ. Домът ще притихне и историите никога повече няма да бъдат разказвани. Касетките ще останат забравени на тавана и с тях ще изчезнат и последните отломки на миналото.

И колкото и далеч да е Америка, колкото и необятна, ексцентрична, обаятелна и пълна с възможности да е тя…тя не струва и пет пари, не струва и една лула тютюн. Защото там няма като нашите бащи.

Вашият коментар