НА НАШИТЕ НЕРОДЕНИ ДЕЦА

През последните двеста години масово из целия свят се е загнездило изкривеното възприятие, че това чудо – съвременният човек, е черешката на еволюционната торта; че модернизацията е открехнала иначе вечно залостените порти на божественото провидение и че когато са дошли индустриализацията и технологиите (а слава богу, че те са се появили!), чак тогава сме се разграничили поне малко от маймуните.

И когато идва на българска територия в десетилетията след Освобождението, същата тази модернизация посича със своя европейски сърп цялото наше национално самосъзнание. Навлизайки насред „свободния“ свят, с калпаци и ямурлуци, българите се оказват в небрано лозе. И родната реч, от вековен стожер на мъдростта и знанието, се оказва груба и недодялана вехтория, в сравнение с френската например, от която лъха елегантност и мелодичност. Бабините запарки и лапи пък, имащи силата да възкресят и мъртвец, се превръщат в смешно шарлатанство пред процъфтяващата и новопрохождаща западна медицина. Моминският свян остава само в разказите на Елин Пелин, заменен от жаждата за женска еманципация; градът се превръща в пристан на модернизацията, докато селото остава обител само на простите овчари и копачки.

Българското няма място в новия свят. То трябва да бъде премоделирано, орязано, очукано и сплескано, че да може да влезе в калъпа на цивилизованата Европа.

И сега, век и половина по-късно, така жадуваната тогава модернизация ни е довела до ръба на сигурното (само)унищожение. Съвременният човек, в целия блясък на своята мегаломания и високомерие, така безвъзвратно се е изгубил по пътя на (уж)прогреса, че без да усети се е върнал с няколко хилядолетия назад в своето развитие. И далеч от природата, противопоставящ се на нейните вечни закони, той се опитва най-безочливо да докаже, че може да живее и без нея. И тук е най-страшното, най-абсурдното, най- …гениалното.

Защото глупак е онзи, който вярва в случайностите, понеже тъкмо тук е разковничето на падението – откъсни човека от природата, научи го, че тя е непотребна; научи го да я унищожава, да се поругава с нея; заличи от съзнанието му цялото нейно познание и древна сила. И наречи това „прогрес”. Толкова проста и гениална режисура, последствията от която тепърва предстои да се проявяват.

И на сцената на този безкрайно интересен спектакъл идваме ние – поколението, чиито представители вече започват да стават родители. Ръцете ни, държали до неотдавна кукли и камиончета, сега кротко люлеят бъдещето. И разкъсвани между чалга културата и слободията, която ни е възпитала и желанието да превърнем своите потомци поне в що-годе стойностни хора, нямаме ни най-малка представа, аджеба, как се отглеждат деца.

Знаем как се правят, разбира се. Знаем, че бъдещите министри, финансисти, лекари и учители ще са продукти на стари презервативи, поставени нескопосано, заради ефекта на евтиния алкохол, внесен нелегално в дискотеката.

Знаем, че бъдещето на нацията ни ще бъде закърмено с научните трактовки от „БГ-мама”, лайф-коуч поредиците в „YouTube”, бликащата житейска мъдрост от „Q and A” на Джулиана Гани и сторитата с giveaway в „Инстаграм”.

Защото сме деца на прогреса. Ние сме горди представители на цивилизования европейски свят. Ние сме модерни хора.

А модерният човек не готви. Той има еърфрайър и мултикукър. Той си поръчва храна, зарзават и памперси от „Takeaway” и наизуст знае телефона на Жорката, доставчика.

Модерният човек не чисти. Той има съдомиялна, прахосмукачка-робот (от „Алиекспрес”) и е виждал метла само в „Хари Потър”.

Модерният човек не чете. Той има акаунт в „Storytell” и 54-инчов плазмен телевизор, на който да слуша „Мъдрата жена”. В холната му секция отдавна вече няма ниши за книги. Но пък има купчина неизползваеми, побелели от прах, джойстици и конзоли.

Модерният човек не различава лук от чесън и цвекло от ряпа. Той не знае кога се сеят картофи, нито какво е колтучене. Той има „Лидл”, „Кауфланд”, „Лекси” и „Метро”, които с радост ще го тъпчат с киноа, чиа, пластмасови домати и бройлери.

Модерният човек е гордо неграмотен. Той има „autocorrect” на своя айфон и „grammar check” на лаптопа. И все пак пише „незнам”, „здравей те”, „на впредвид” и „експресо”.

Модерният човек е гордо неук. Той не ходи в мазето, където са бушоните, когато спре токът, защото го е страх от мишки. Той не знае как се поставят капани за мишки, защото е гнуслив (Глупости! Той просто пази правата на животните!). Чувал е думите „винтоверт”, „кръстачка” и „дюбел”, когато баща му е псувал. За сметка на това, той има на разположение цял списък с водопроводчици, електротехници, бояджии и автомонтьори.

Модерният човек открива своята „сродна душа“ в „Тиндър”. И се жени за нея. Ама набързо, че да има време да се разведе.

А че ще се разведем – това е сигурно. Защото ние сме първите, които не знаят. Не знаем как любовта може да просъществува петдесет и повече години, точно както е било при нашите баби и дядовци, с които това знание, най-голямото и най-безценното, си отива. Не знаем как се прощава и как се преглъща горчивото. Не знаем как се остава. Не знаем как се обича вечно.

Затова ще кацаме от цвят на цвят, ще се женим за този и онзи, ще правим деца, които ще ни мързи да гледаме, ще си „живеем живота” до към 40 години, после ще си сложим силиконови цици, или ще излизаме с осемнайсетгодишни ученички и това, точно това, ще наречем „щастие”.

Прогрес.

И затова нашите деца ще знаят, че обичта има срок на годност. Тя изветрява, износва се след кратка употреба и се захвърля на боклука.

Сетне, когато пораснат, любовта им ще бъде краткротрайна – предимно нощна, предимно за десетина минути. И така безкрайният цикъл на криворазбраната обич ще се върти, докато не минат куп времена, тенденции и родителски опити, че да бъде някак си пречупен.

Но нашите деца може и да не търсят любовта. Защото жените, с мустаци и космати мишници, ще са върли противници на раждането, брака и моногамните връзки, а мъжете, с оскубани вежди и поли, ще тръбят на всеослушание из „Фейсбук” колко разбити са сърцата им и как не са останали истински… мъже?

Нашите деца ще са Джак, Сюзън, Патрик и Дженифър. Не Петър, Мария, Иван и Гергана.

Те няма да знаят приказки. Няма да знаят „Хей, ръчички” или „Мила моя мамо”; няма да знаят стихчета, нито пък как се играе „Дама” или народна топка. Защото те ще бъдат възпитани от блещукащия екран на маминия телефон и ще умеят да отварят „YouTube” още преди да могат да познават цветовете.

Ние няма да се грижим за своите деца – ние ще се снимаме с тях, ще качваме сторита, ще пишем във „Фейсбук” колко много ги обичаме и колко сме благодарни на бог, че ги имаме, а после ще им тикаме в пухкавите ръчички идиотски и безсмислени филмчета, докато чакаме Ванчето от горния етаж да коментира „Krasota!” под снимката в „Инстаграм” (дано завижда!).

Нашите деца ще имат маратонки „Найк” (оригинални), очила „Гучи” (пак оригинални) и чорапи от „Andrew’s”. Те няма да износват стари дрехи, няма да имат кални скъсани топки, които с гордост да носят в училищния двор, нито шепа цветни тебешири по джобовете.

Нашите деца ще познават all-inclusive хотелите на Санторини и Кушадасъ. Не планинските хижи в Троян, Цигов чарк и Златоград.

Те няма да карат ролери, няма да дърпат въжета, нито ще се къпят в близката река през лятото. Те ще са шампиони по „Heartstone”, „League of legends” и с неимоверни усилия ще за изловили всичките покемони на света.

Нашите деца ще знаят, че крясъците, заплахите, опитите за самоубийство, наркотиците, безразборният секс и бягствата от вкъщи са задължителни елементи от живота на всеки модерен нормален младеж.

Техните неузрели умове ще са препълнени с журналистически лозунги за толерантност, търпимост и интеграция, а „нормалност” за тях ще е политически некоректно понятие.

Нашите деца ще са неграмотни, необразовани, нагли, безпринципни и откровено прости. И ще се гордеят с това.

Нашите деца…

Стоп.

Преломен е кръстопътят, на който сме застанали всички ние, точно в този момент. От сцената на живота се оттегля поколението, което успя да ни отгледа въпреки инфлацията, празните магазини и мизерните заплати. Отстъпват хората, които ни четяха приказки на обяд; които рецитираха с нас „Опълченците на Шипка” и които ни научиха да изпитваме странно умиление към Емил Димитров и „Тоника”. Тръгват си хората, които ни научиха да мислим без интернет; които познаваха земята и с богобоязливост се грижеха за нея; които правеха с нас снежни човеци (когато още имаше сняг) и които ни разтриваха с ракия, когато настинем.

Хората, които ни направиха хора.

И на ход сме ние. Ние, които вече ставаме родители. И колко само безкрайно интересно е времето, в което живеем. Време на преход, на избор, на безумно голяма отговорност. В нашите ръце, оказва се, стои ключът към бъдещето. И можем или да задвижим тази катастрофална матрица, която с отровните си пипала се прокрадва сред нас през последните години – тази, описана по-горе, дето ще създаде деца-идиоти, продукти на технологиите и неграмотността. Или…

Или можем да пречупим предопределението. Можем да разбием това, което се очаква, че трябва да бъдем и да зададем нов модел. Защото бъдещето на една нация всъщност не е в нейните деца. А в техните родители. Изяществото на скулптурата винаги е в ръцете на скулптора.

Един изключителен човек, някогашен учител, днес вече на 93 години, веднъж ми каза: „Духът трябва да победи съдбата”. Толкова е просто. И толкова страшно отговорно. В тия думи се заключава цялата наша философия – на хората, които вече пристъпват в непознатите води на родителството. Трябва да сме по-силни от това, което те искат да бъдем. И да възпитаме една достойна нация, едно поколение от мислещи, принципни и добросърдечни хора.

На всички бъдещи Марии, Ивановци, Надежди и Димитровци; на всички наши още неродени деца – ще се постараем да не ви привърнем в идиоти!