Колко простичко е да поискаш,
да поискаш някой да остане.
Някой в тъмнината да е искрен
и да излекува всички рани.
Простичко, наистина, ала сам
е всякога човек и в тишината
няма кой да те погали с топла длан
и да те целуне в миг безумно кратък.
Не са достатъчни – сълзите, вярата и думите.
И колкото и силно да обичаме,
съдбите ни понякога са друми,
които никога не се пресичат.
И дали е случайност, щом някъде
душите ни все пак се намират?
И нима е напразно да чакаме
дори когато умираме?
Авторът
Казвам се Габриела Дамянова и съм на 21 години. Изучавам българска филология в Пловдив, а писането от край време е моята най-голяма утеха, най-верен спътник и най-съкровена мечта. Посветила съм живота си на това да докажа, че на света не съществува по-животворна, но същевременно и по-разрушителна сила от тази на словото, което в правилните ръце може да послужи за пътеводна светлина през мрака на невежеството, страха и самотата, а в грешните – да се превърне в синоним на лъжа, срам и позор. Надявам се всичко, написано в този сайт, да събуди спящите, да утеши изгубените и да бъде бягство, макар и мигновено, от тъмата и безтегловността на ежедневието.