Във всичко, на което станахме свидетели през последните две години, все пак има и няколко позитивни неща. Защото събитията през цялото това време не само че надянаха много маски, но и свалиха доста такива.
За това говори още в самото начало на спектакъла и Милен Цветков в едно интервю от 30.03.2020 г.:
„…колко лесно можеш да видиш приятелите ти как се разделят на две групи: хора, които се интересуват от свободата; хора, които се интересуват от различните мнения, от различната информация и хора, които искат да отидат в статуквото, защото там се чувстват сигурни. Искат да бъдат водени, да бъдат наритвани, да бъдат набутвани в определена посока… Просто ги виждаш – по начина, по който реагират на цялата ситуация. Разбираш кой кой е. Лицата лъсват, да не кажа, че нещо друго лъсва. Но лицата, истинските лица на хората, лъсват… И ти ги виждаш всичките с истинските им лица – кой какъв е, кой на къде го тегли, кой какво иска да прави – дали иска да живее в диктатура, или иска да живее в свободен свят…”
И физически може и да ни се налага да носим маски непрестанно, но духовните такива позорно се свлякоха на земята, откривайки истинските лица на хората, осквернени отдавна от позорното наше съвремие.
И един от най-злощастните потърпевши на духовната, интелектуалната и моралната кастрация, съвсем по учебник, се оказа образованието. Но не защото то не може да пребъде в неадекватната обстановка на онлайн съществуването ни; не защото то не може да оцелее през всеки един катаклизъм или апокалипсис, а защото то бе предадено и продадено именно от онези, които най-пламенно трябваше да го бранят.
За миг само, ако се обърнем назад към миналото, ще видим как през 60-те години на XIX век, когато Левски учителства във Войнягово, наред с просветната си дейност, той създава и тайни революционни „кръжоци”, възпитава своите ученици в дух на родолюбие, смелост и жертвоготовност и дори учи младежите на стрелба, подготвяйки ги за предстоящата борба.
Левски не стои целодневно вкъщи по пижама. Не симулира преподавателска дейност, безочливо и нагло чакайки само превод на заплатата си. Левски не целува задните части на политическата коректност, наричайки робството „принудително удържане в целостта на Османската империя” (из лекция в ПУ).
И пак през 60-те години на XIX век Ботев пък е учител в Задунаевка, където и до днес се помни историята за прословутата негова реч навръх празника на братята Кирил и Методий – реч гръмотевична и стряскаща, която дълго ще продължи да отеква във времето. Кой знае защо, Ботев, подобно на Левски, вместо с безразличие и отегчение да рецитира школските буквари, вместо да препитва дечурлигата с тестове с избираем отговор, той учи децата на военни техники (не дистанционно), пробужда у тях свободолюбието и достойнството, превежда книги и учебници и не престава да мъти кристалните и спокойни иначе води на българското робско битие.
Какви смешници.
Наивни глупаци, които смятат, че ключът за свободата на народа е в ръцете на неговите учители; че пътят към пробуждането, знанието и родолюбието откриват първо просветителите; първо даскалите трябва да запалят искрата на борбата и на науката; те трябва да поведат сляпото бездушно стадо към възраждането на духа.
Може и така да е било. Някога. Там някъде, сред малките български селца, които още помнят гръмкия глас на Ботев и неуморния дух на Апостола.
И докато някои помнят, много други забравиха.
Нашата духовна и интелектуална еволюция може отдавна да се е споминала, но лицемерието, вечното наше неизкоренимо лицемерие, гордо продължава да марширува по пътя на своя отвратителен прогрес.
И когато дойдат оцветените в червено няколко дни в каленадара, показно поставяме по паметниците венци, пеем патриотични песни, рецитираме стихотворения, говорим за просвета, за знание, за критичната необходимост от пробуждане (и от грамотност, между другото), а същевременно не спираме да се поругаваме, не спираме да стъпкваме завета и делото на всички онези преди нас, които, слава богу, не доживяха да видят новото време.
В същото това ново време например „просветното” дело на модерния учител се случва онлайн. От вкъщи, на дивана, на фона на „Честно казано с Люба Кулезич” или някоя видео демонстрация на Кобилкина. От другата страна на мийт (зуум, тиймс…)-връзката 2/3 от бъдещия елит на нацията спи, записва видео за Тик-Ток, реше си котката или се снима с гащи на Мегз (в смисъл – не лично нейните де, а от нейния „бранд”).
Съвременният „просветител” обича да си стои вкъщи. Той обича да пръска мъдрост и знания с Power Point презентации или с 3-4 абзаца в Word.
Попиващите непрестанния поток от свещено познание пък бегло хвърлят по някое око към досадния скучен екран на лаптопа и с нетърпение отброяват оставащите минути да края на нетърпимото занятие, за което е от първостепенна важност просто да се отчете присъствие.
Проверката на усвоеното знание става на принципа „Тото 6/49” – един въпрос, три или четири възможни отговора, колкото се може по-простички и кратки. Скоро ще ги намалят до два, да не се мъчат хайваните толкова. В най-идеалния случай, оценка се вписва след една добре режисирана манипулация, включваща колективен труд, подпомогнат от купчина помощни средства. И ученикът/студентът, горд със своята изобретателност, мързел, цинизъм и тъпота, успешно прекрачва прага на следващата учебна година.
Морал, чест, патриотизъм, свободолюбие – всичко това са досадни отживелици, които отдавна вече не присъстват в родната образователна система. На учителя на новото време не му се занимава да направи от потомците ви стойностни, кадърни и достойни хора. На него му е все тая дали децата ви ще бъдат тлъсти, необразовани, нагли и невъзпитани. Все му е тая, че неговите ученици утре ще са лекарите-тарикати, в чиито ръце човешкият живот ще е път към печалбарството; ще са подкупните полицаи, които небрежно ще си затворят очите, когато изнасилват малолетно момиче; ще са репортерките с къси полички, чието служебно повишение ще се случва на задната седалка на някой джип. Него не го вълнува, че е съучастник в дейност, която в една идеална вселена би следвало да е незаконна – съзнателно конвейерно производство на обезличени биологични единици, с окастрена до минимум мисловна дейност и никакъв нравствен компас.
Тук, преди да стартира вълната от възмущение и потрес, нека отбележа, че горенаписаното в никакъв случай не се отнася за абсолютно всички български преподаватели. Разбира се, че не. Все пак в редиците на нашата образователна система има още читави единици; има още хора, които знаят, че да си преподавател не означава само да повтаряш до безкрай наученото преди 30 години в университета; не означава с отегчение и досада да бълваш непотребна фактология и да отказваш да излезеш от мисловните и интелектуални очертания на миналия век. Още има хора, които разбират какво означава да си Учител, да си просветител. Да събуждаш. Да вълнуваш. Да вдъхновяваш.
Но за съжаление, тези редове не са за тях. Тези редове са за всички онези, които всеки ден опозоряват най-свещената и отговорна професия, която един човек може да има. Всички онези, които направиха и продължават да правят децата ви неграмотни, неадекватни и безпринципни.
А, и ей така, между другото:
На 31.01.22 г. Академичният съвет на ПУ „Паисий Хилендарски” взе решение да НЕ подкрепи протеста на собствените си студенти. Протест, искащ връщане към нормалния живот. Към свободата. Към адекватното образование.
Все искания, които не заслужават подкрепа.
Ръководството на университета, освен това, отказва категорично да проведе диалог с нас, студентите, които НЕ искат повече да си стоят вкъщи по леглата; студентите, които искат ПРИСЪСТВЕНО обучение и които НЕ желаят да живеят в диктатура.
С терористи се преговаря, със студенти – не.
Ръководството, разбира се, хванато за ръчичка от Студентски съвет (да не кажа хванато за нещо друго), не желае да подкрепи студентското искане за възобновяване на нормалния учебен процес; не желае дори да се срещне с нас, хората, които най-безпардонно, моля ви се, опитваме да ги изкараме от домашния уют, от учителстването по чехли и анцузи.
Защото онлайн обучението се услади не само на учениците и студентите. То се хареса и на преподавателите, които си позволиха да забравят същността на своята иначе свята професия. И точно когато тяхната нужда се оказа най-осезаема, точно когато те можеха да се превърнат в искрата на пробуждането, когато можеха да поведат затъналото в кал и раболепие българско образование по пътя на възкресението, те склониха глави. Те се примириха с новото робство и предадоха своето призвание, което всъщност никога не им е било призвание, а просто работа, с която да си плащат сметките.
Позор и падение.
Гавра. Не само с нас, студентите – основните спонсори, които периодично биват издоявани и изстисквани, за да може да се плаща… Е, сега не знам какво точно се плаща, при положение, че университетът е празен, ама карай – важното е да се плаща! Не само с всички тези след нас, на които ние, неграмотни и прости, с подарени и купени дипломи, ще станем след време учители, лекари и адвокати (господ да им е на помощ). Но и с просветата. Със знанието. С личностите от нашето недалечно минало, върху чието дело се плюе, а после се поставят венци. И с имено на университета, чийто патрон посвещава целия си жизнен път на възраждане на българското самосъзнание, достойнство и самочувствие, за да може днес неговите недостойни деца да унищожат с един-единствен замах не само смисъла на цялото му дело, но и това на всеки един български будител.
В случай, че не е пределно очевидно – протест ще има. И той ще е един от многото. Защото ние, българските студенти, вярваме, че е крайно време за промяна. Не, не за промяна. За абсолютно и тотално сриване на прогнилата образователна система, която не е помръднала с нито една крачка през последните 50 години и продължава лениво да се носи по мръсните води на тесногръдието и закостенелите аксиоми. Вярваме искрено, че трябва да бъде изкоренена цялата шуробаджанащина, цялото бездействие, непукизъм, безнравственост и пошлост, в които се дави от край време нашето образование. За да може да се изградят основите на една нова система, в която студентът няма да се третира като прасенце-касичка; в която на почит ще са самостоятелното мислене и креативността; една система, която ще направи нашите деца образовани (не с учебници и материали от преди Кримската война), дейни (не заради обещаното поощрение или оценка), смели (не като си крият в гащите бутилки с алкохол, влизайки в дискотеките) и принципни (не само в коментарите във Фейсбук).
Разбира се – по-лесно е. По-лесно е да стоиш вкъщи, да симулираш дейност и формално да се водиш част от образователната система. По-лесно е да живееш в Инстаграм и Ютуб, отколкото в истинския свят. И точно това е ключът към нашето самоунищожение: по-лесното. Такава е и нашата култура – на бързото и лесното и точно с това ще започне сигурната ни разруха.
Но истината е, че ако нещо не се промени сега – днес, още в този миг – обричаме собствените си деца на сигурна гибел. Защото „няма по-жалка гледка от ампутирания дух. За него няма протези.”