Авторът

Казвам се Габриела Дамянова и съм на 21 години. Изучавам българска филология в Пловдив, а писането от край време е моята най-голяма утеха, най-верен спътник и най-съкровена мечта. Посветила съм живота си на това да докажа, че на света не съществува по-животворна, но същевременно и по-разрушителна сила от тази на словото, което в правилните ръце може да послужи за пътеводна светлина през мрака на невежеството, страха и самотата, а в грешните – да се превърне в синоним на лъжа, срам и позор. Надявам се всичко, написано в този сайт, да събуди спящите, да утеши изгубените и да бъде бягство, макар и мигновено, от тъмата и безтегловността на ежедневието.

Последвайте ме

Home » САМО НИЕ ЗНАЕМ

САМО НИЕ ЗНАЕМ

Ние, българите, обичаме сравненията. Научени сме да изпитваме почти садистично удоволствие, когато периодично ни напомнят колко сме незначителни и дребни в сравнение с целия останал проспериращ и цивилизован свят.

Закърмени сме с горчивото мляко на онова прословуто недостижимо „другаде” – този вечен блян, достигнат само от онези наши преуспели сънародници, превръщащи се там в чистачи и миячи и идващи си тук, в това забравено от бога място, да си преправят зъбите.

И затова често забравяме.

Забравяме как само и единствено ние, българите, знаем, че истинското щастие има вкус на циганска баница и на черешов компот (от онова, тъмното мазе). То е в детството с ожулените колене, които никога няма да зараснат. Истинското щастие има по пръстите си бял тебешир, с който се чертае „Дама”. То е в изтърканите от непрестанно тичане мръсни гуменки и остава вечно да крачи с невидими стъпки по тихите летни улици на село, които завинаги ще пазят най-съкровената детска мечта. Онази мечта, която никога няма да се осъществи – да не порастваш.

Ние вечно, вечно оплакваме злочестата си съдба, задето сме се родили тук, накрая на цивилизацията, и непрестанно мрънкаме, че не сме другаде. Че не сме другите.

Другите обаче никога няма да разберат.

Няма да разберат защо само българските сърца изтръпват, когато чуят родопска гайда. Няма да разберат защо само нашите очи се пълнят със сълзи, когато Емил Димитров запее „Колко нощи аз не спах…”. Няма да разберат святостта на калоферското ледено хоро, древната сила на ямболските кукери и магията на странджанските нестинари. Няма да разберат защо пазим скъсаните кални топки, обиколили до една съседките дворове някога. Защо всички цъфнали пролетни дръвчета са окичени с бели и червени конци. Защо истинската Коледа не може да съществува без руска салата, а българското лято мирише на печени чушки.

Това знаем само ние.

И само ние знаем колко свещен е хлябът ни; колко свещени са майчините ръце, които го месят и колко вълшебство има в бабините приказки, разказвани в обедните летни горещини.

„Раят е винаги другаде” – така казва Георги Господинов. И това е счупеното огледало, в което вече няколко поколения се оглеждат. Само че…

В този, „другия”, рай… там няма родопски пататник.

Няма ги шопските диалекти.

Няма ги розите на Казанлък.

Няма я старопланинската гора.

Няма ги тракийските хорà.

Няма я свещената българска земя, пазеща в себе си мъдростта на миналото; геройството и храбростта на всички тези преди нас и надеждата, че бъдещето най-сетне ще изтрие калта и срама от родното.

Често забравяме…

Забравили сме, че ние сме много повече от това, което цял живот ни учат да бъдем. Забравили сме, че да си българин не е проклятие. А чест, която се дава на малцина.

И блажени са онези, които разбират.

Вашият коментар