През 1873 г., в една хладна зимна утрин, там, някъде край София, прозвучават последните думи на Апостола на свободата – Васил Левски. Изповедник на Дякона е поп Тодор Митов, а разказът му за онзи февруарски ден записва поборникът Иван Кършовски.
Последните думи на Левски. Последната изповед.
Какво казва Апостола? Какви са неговите сетни слова към народа, който с гордост го предава и продава? Какъв е неговият безсмъртен завет, изречен миг преди черното бесило да се залюлее „със страшна сила”?
„Боже, избави България!”
И сетне умира. Не Левски. Левски не може да умре. Умира свободата. Там, насред софийското поле, преди близо сто и петдесет години.
И Родината скърби. Почернената Майка България рони горчиви сълзи над мъртвия си син, а народът горко оплаква геройската смърт на Дякон Игнатий…
Не. Народът не скърби. Народът си отдъхва. Размирникът е мъртъв, бунтът е потушен, революцията е неуспешна. Животът може пак да тръгне по старо му – кротък, безсъбитиен и безопасен. Свободата? Бошлаф работа! Хлябът е по-важен. Хлябът всякога е бил по важен.
Но думите му, думите на Левски, така и не изчезват. Те увисват страшно във въздуха, разпиляват се по вятъра и се загнездват във всяко едно българско сърце, където и до днес продължават да стоят, погребани под безбройните политически маневри на времето; под разпокъсаните останки от оная, другата, България; под надеждите, чакането и несбъднатата свобода.
Чакането – нашата най-голяма светиня. Ние все нещо чакаме.
Чакаме свободата. И, ето я, идва – тя има светли очи и руси коси; тя е „Неуловим дух” и непрестанно пее; тя милее за същия тоя народ, който се бои от нея и който дълбоко в робското си сърце я ненавижда. Тя е залък, твърде голям, за свитите, стиснати усти на роба, който не желае да вдигне преклонената си главица. Затова Месията трябва да бъде разпнат. Историята е обречена да се повтори – от Голгота до софийското поле. От „Осанна!” до „Разпни го!”. От Бога до Апостола.
И после гърдите ни, смазвани от страшната отговорност на свободата, най-сетне отдъхват спокойно. Редът е възстановен. Животът може пак да се върне на обичайното си място и полека, необезпокояван, да продължи да крета.
Бяхме ние. Ние подписахме присъдата. Ние надянахме бесилото. Ние го убихме. Защото мразим свободата.
А най-страшното е, че век и половина по-късно, не сме мръднали ни на крачка от това безконечно позорно чакане. И отново оплакваме злочестата си робска съдба; бленуваме за един нов, различен свят и пак търсим Спасител. За да може да го разпнем отново. Както само ние можем.
Къде е пределът? На чакането? На вечното българско чакане? Какво трябва да ни отнемат, че да си кажем най-сетне „стига”? Кое ни е най-скъпо; за какво милеем най-много, че да не можем да живеем без него?
Хлябът.
„По-добре поробете ни, но нахранете ни” – Дяволът на Достоевски знае, че най-свещен за роба винаги ще бъде хлябът, а не свободата. И това е като че ли синтез на цялата наша народопсихология.
Но, знаете ли – не е съвсем отчайващо. Има и лъч надежда. Имаме повод за радост.
Трябва да сме изключително щастливи, задето Левски и всички останали идеалисти-фантазьори умряха. Позорно, в бедност, забравени и низвергнати.
Добре, че умряха! Колко само трябва да сме щастливи, че те не доживяха да видят новите „освободители”. Че не доживяха да видят как се „борим” за своята свобода от вкъщи, онлайн. Как браним бъдещето на децата си от Фейсбук, с емоджита. Как се бунтуваме и организираме теоретични революции само след 3-4 чаши ракия. И как чакаме, чакаме, чакаме.
Слава богу, че умряха.
Слава богу, че не можаха да видят новите комити и воеводи – мъртвопияни на прага на „Оникс”, с шише водка в ръка и опикани крачоли. Добре, че не видяха новите бунтовници – с маски, по на 2 метра разстояние един от друг, с 3-4 дози ваксини и въоръжени до зъби – със злоба, гняв и жестокост – към всички инакомислещи. Добре, че не видяха новите комитети – безкрайни оргии с уиски, наргилета и Преслава.
Добре, че не видяха…
И че ги убихме; че ги продадохме; че ги оставихме да умрат от глад и студ.
Защото как иначе щяхме да им кажем истината? Истината, че винаги сме ги мразили; че винаги сме презирали тяхната свобода; че с радост бихме ги обесили отново и отново, стига да можем да продължим кроткото си, срамно, позорно и бездушно съществуване?
Как щяхме да им кажем, че вече не вярваме. На Месии, Спасители, Апостоли и Дякони. А ги изгаряме живи. Продаваме ги за къшей хляб. За спокойствие и сигурност. За 30 сребърника.
Продаваме и свободата си. И правата си. И своите мисли, вярата и Бога. Продаваме жалкия си робски живот.
„Боже, избави България!”
Но в оная далечна утрин през 1873 г. Левски забравя нещо. Той забравя да уточни от кого трябва Бог да избави България. От врага, от поробителя, от изедника?
Или от собствените ѝ деца, за които хлябът винаги ще бъде по-свещен от свободата, а Апостолите – размирници, които трябва да бъдат обесени?