Легендите, които вечно пълзяха насред улиците, къщите и човешките животи, се притаяваха нощем в краката на спящите, влизаха коварно в умовете и на най-големите скептици и шепнеха в мрака своите истории, граничещи често с умотворенията на побъркан човек. Но понякога плетеницата от измислени или пък съвсем реални случки ставаше толкова цветна, всепоглъщаща и чудновата, че човешкият ум вярваше на всичко и всяка странност му се виждаше съвсем нормална.
И същите тези легенди, дето сега се увиваха около сухите полски треви и спяха под къщните прагове, пазеха и една стогодишна история, разказваща за алените ириси на отдавна отминало лято и за един мъж, който живееше вечно.
Кóя Оча беше необикновено място. Някои вярваха, че още преди Човешкото време, преди зората на нашето съществуване да блесне, самият Дявол живеел по тези места. И наистина, имаше едно каменисто възвишение накрая на селото, което беше покрито с червеникава пръст, и никаква гадинка не пристъпваше там, а на върха ѝ бяха струпани черни камъни, по които личаха издълбани някакви знаци. Хората никога не ходеха там. Някои изпитваха смъртен страх, други дори бяха напуснали селището заради това, но всички те вярваха, че там спят духовете на мъртвите и най-големите злини на света дремят под червената пръст. Майките пък плашеха непослушните си деца, че ако не са добри, хрисими и богобоязливи, ще ги отведат на Дяволския хълм и никога няма да се върнат за тях. Децата в Кóя Оча бяха послушни.
Но тази история е за един странник, който пристигна в страшна буря с три стръка алени ириса в ръка. На дребничките жители на Кóя Оча непознатият се стори като исполин – широкоплещест и тънък, той дойде, когато всички в селото се бяха изпокрили по домовете си, а дървените прозорци, обикновено отворени за всяка близка или далечна клюка по улицата, сега стояха плътно залостени. И никой не разбра, че в далечното Кóя Оча се е появил другоселец, никой не се втурна към него, за да го разпита заобиколно кой е, какъв е и какво иска. Никой не попита за чудноватите червени ириси, цъфнали в края на онова хладно лято, и застинали в своята приказна красота дори тогава, в свирепата буря.
И все пак, насред стъкления дъжд и безмилостния вятър, прозорецът на Апало стоеше открехнат. И тя го видя. Но чуден не ѝ се стори тоя дългокос великан, а кръжащите около него сини пеперуди, които оставаха неподвластни пред буреносния вихър и радушно пърхаха с крила, сякаш бе най-спокойният и безветрен ден в Кóя Оча.
Той тръгна към нейната къща, единствената в селото, която беше бяла, тъй като другите всички до една бяха кафяви. Пътувал бе много, изглеждаше изтощен, нуждаеше се от храна и почивка и Апало го приюти.
Разбира се, когато жителите на Кóя Оча узнаха за появата на върлинестия пеперудоносач и още повече – за непристойната и безразсъдна постъпка на Апало, те всички започнаха да се сформират на малки групички из кафенетата и хановете, за да обсъждат предприемането на някакви действия срещу непознатия, дръзнал да смути спокойствието в селцето.
След близо едномесечни тайни съвещания, бе решено кметът да отиде лично до къщата на Апало, да намери странника и да го разпита обстойно за неговите намерения в Кóя Оча. Сутринта на следващия ден другоселецът беше повикан на улицата, пред къщата на своята хазайка, където го чакаше кметът, а зад него се беше струпало общо взето цялото население на Кóя Оча и всички жадно огледаха за пръв път натрапника.
Първоначалният страх у жените бързо отмина и те всички започнаха да дъвчат устни, да кършат ръце и тихо да се кикотят. Очакваха да зърнат страховит гигант с три очи, шест ръце и остри зъби, но пред тях стоеше красив млад мъж, с дълги, събрани в плитка, руси коси, светлосини очи, чиста, загоряла от слънцето, кожа и тъмнорозови устни, около които личеше кафеникав мъх.
Загрубелите от постоянната селска работа мъже почнаха да сбърчват вежди при вида на тоя напет младок, а веселите пеперуди, които летяха около него, ги подразниха още повече.
След обстоен разпит от страна на кмета и няколко подвиквания от селяните зад него, се разбра, че мъжът се казва Камме и бил далечен роднина на Ефилири Джан, който през 1519 г. заминал за Мексико с Ернан Кортес. Макар всички от Кóя Оча да усещаха, че тези имена са важни, бяха им съвсем непонятни и те наостриха уши за по-нататъшните сведения.
Камме пътувал по целия свят, но при друга една страшна буря загубил всичките си вещи, сред които били картите му, както и всичките му пари. Така, неусетно стигнал Кóя Оча и смятал, ако господин кметът и всички жители нямали нищо против, да се установи за известно време тук.
Макар и да узнаха всичко, което искаха, селяните не успяха да приемат братски непознатия и неохотно се разотидоха. Апало неофициално бе обявена за местната развратница и от онзи ден нататък никоя жена в селото повече не я заговори. Порядъчните мъже също се стараеха да отвръщат поглед от нея, макар да бе неземна красавица, а други тропаха по вратата ѝ в най-късните часове на нощта, зажаднели за страстни милувки, но Камме бързо ги отпъждаше. Хората повярваха, че те вече са се оженили, макар и без официално бракосъчетание, което бе нещо страшно скандално и селската общественост стана още по-осъдителна и мнителна към случващото се в бялата къща.
А те наистина се обичаха. Камме и Апало бяха изминали първия месец на своето познанство в едно задушаващо мълчание, наситено със свенливи погледи и скрито наблюдение. Но обичта бързо беше разкъсала непроницаемата тишина, защото тази обич се беше родила още в онази буря и щеше да продължи сто години.
И среднощните щурци, така оглушителни преди, замлъкваха и слушаха историите на Камме за далечните непознати народи, които бе посетил и за ласките на други жени, които в онези летни нощи бяха само за Апало. Те живяха сред сладкото опиянение на своите млади тела, ненаситните целувки и погледите, пълни с бесни огньове и диви страсти. Горещите дни се превръщаха в хладни нощи; в мигове, в които хорските гласове и дюдюкания не значеха нищо и това, което имаше значение, бяха чудните ириси, поставени грижливо в порцеланова ваза; сините пеперуди, които кротко заспиваха някъде около Камме, щом слънцето залезеше, и ненаситната младежка любов, която гореше в своите всесилни копнежи.
Сутринта на 23-ти май, когато жителите на Кóя Оча узнаха, че за трета поредна година лятото ще продължи повече от обичайните пет месеца, понеже денят бе сух и горещ, а не хладен, както се очакваше, Камме изчезна.
Селяните узнаха за това много след като се беше случило, защото странникът и любовницата му рядко излизаха от бялата си къща, но Апало разбра веднага, след като отвори очи в онази задушна утрин и видя, че пеперудите ги няма, а вазата с червените ириси е празна.
Тогава тя се затвори още повече в бялата къща и вече никога не излизаше, само нейната съседка от време на време ѝ носеше от ананасите, растящи отвъд Дяволския хълм, или кисел заек, уловен от някой от синовете ѝ.
Апало заживя сред спомените за странника с пеперудите и дори когато минаха години, тя от време на време вярваше, че той никога не си е тръгвал. В кратките мигове на просветление, когато ясно съзнаваше, че той не е тук, тя си повтаряше, че е излязал за малко и всеки момент ще се върне при нея. Непрестанно си припомняше сладостта на младото му тяло, искрящите очи, които блестяха в летния мрак, и безсилието, което тровеше топлия въздух в стаята.
От тези отминали и съвсем бледи спомени бяха изминали вече сто години и Апало още чакаше завръщането на своя любим. Останалите жители на Кóя Оча отдавна бяха или заровени под земята, или заминали надалеч, заменени от други – техни наследници или преселници от изтока. Те всички знаеха, че в бялата къща, единствената в селото, живее лудата старица, която чака мъжа с пеперудите. Тя бе излязла все пак от рушащата се вече постройка и разправяше на всички, които минаваха покрай нея, историята на своя живот и безкрайното чакане, което я бе поддържало жива пред всичките тези години. И тя вярваше, че хората действително се вълнуват от нейните разкази, но истината бе, че всички я смятаха за умопобъркана и искрено се веселяха от нейните абсурдни бръщолевения. А тя продължаваше да разказва и все питаше дали откъм края на селото не се задава великан с червени ириси в ръка. И сочеше нещо с кокалестите си пръсти, поглеждаше все към Дяволския хълм, а очите ѝ – отдавна вече побелели, гледаха към прашния път без да виждат нищо.
На друг един горещ 23-ти май Апало не можа да стане от леглото си и мигом узна – днес ще умре. Тя впери празен поглед в порцелановата ваза, непомръдвана от своето място през цялото това време – дъното ѝ беше плесенясало, белият порцелан беше олющен и мръсен, но стоеше там в очакване на своите червени ириси.
За миг само Апало си спомни и за своето мъртвородено дете, което сама бе заровила в двора си в една хладна есенна нощ преди цял живот време и как само ѝ се щеше то да беше живо, за да има поне една утеха на тоя свят и един жив спомен за Камме. А той бе все така истински за нея, както беше и в деня на онази буря, която го доведе в селото.
Погледна с невиждащите си очи към ярката светлина, която струеше от отсрещния прозорец. Една синя пеперуда се беше промъкнала в стаята и бе кацнала безшумно върху ръба на бялата ваза. Очите на Апало останаха вечно вперени към утринните лъчи, без да видят, че отвън, на пътя край Дяволския хълм, идваше млад мъж с три стръка алени ириса в ръка.