Истината е, че животът ни се определя от малките мигове, на които рядко обръщаме внимание. И вечно бързаме нанякъде, все гоним нещо и оставаме слепи за онези малки изпитания, пред които Съдбата ни изправя, за да провери колко още човещина е останала в нас, децата на едно „грохотно, жестоко време”.
Ще отстъпим ли място на възрастната жена в автобуса (или неловко ще извърнем поглед встрани)? Ще пуснем ли стотинка в ръцете на просяка (или ще го отминем с безразличие)? Ще отворим ли вратата за слепия (или просто ще го избутаме от пътя си)?
Съдбоносни мигове на решения и избори, от които зависи цялото ни съществуване. И пясъчният часовник на живота се обръща. Времето започва да тече. По кой път ще поемем? В коя посока? Ще сгрешим ли или там, някъде в необозримото бъдеще, ни чака истинското щастие?
Съдбата гледа, зорко и внимателно, всяка една наша стъпка, всеки поглед, жест, помисъл и дума.
А пясъкът изтича.
40 минути. Толкова време дава Съдбата на Виктория Христова, с надеждата, че то ще е достатъчно, за да се пробуди в нея човещината.
40 минути. И ножиците на Смъртта чакат да срежат нишката на един живот, който само състраданието може да спаси.
Щрак. И няма връщане назад.
Това е историята на Миглена.
Това е историята на нейния син, пред чийто поглед тя умира.
Това е история за чакането, безразличието и гнусната българска действителност.
Това е историята на всеки един от нас. Защото ние убихме Миглена.
Ужас, възмущение, потрес – с тези няколко думи стартират новинарските емисии през последните 2-3 дни. И всички дружно извърнахме поглед към Враца, където се случи една от най-големите трагедии на нашето време.
Защото това не е просто нечия смърт. Това не е просто злощастно стечение на обстоятелствата. Това е страшната гибел на милосърдието и състраданието. Това е гибелта на човешкото у човека.
Защото Миглена не почина от ковид. Не почина от рак, както в последствие бе оповестено. Тя стана поредната жертва на нашето изкривено и грозно време, в което отдавна вече няма място за съпричастност и доброта.
Сега следват патетичните телевизионни речи. Възмущението. Обещанията. Здравният министър се показва във всеки сутрешен блог. Прокуратурата се самосезира. Директорът на болницата непременно щял да вземе необходимите мерки.
А Миглена ще се върне ли? Ще се върне ли времето назад, за да може тя да бъде спасена? Ще може ли да бъде спасен всеки един преди нея, оставен да умре като куче, в следствие на безхаберието и апатията на хората, в чиито ръце оставяме живота си, с надеждата той да бъде спасен? Ще бъдат ли върнати онези, които сме загубили там, сред болничните стаи и коридори, в които отдавна спасението и надеждата са отстъпили мястото си пред търговските сделки и далавери?
Но още малко. Ще послушаме тази история само още малко, докато следващата сензация не я измести. Защото смъртта е еднодневка. Точно както и животът.
А после всички ще забравим. Ще забравим Миглена и нейния син. Ще забравим пълните с отчаяние и безпомощност думи на съпруга ѝ, който се моли някой да я спаси. Ще забравим колко само страшно е да чакаш състраданието, което така и няма да дойде.
И тъкмо защото за пореден път, както само ние си знаем, няма да сторим нищо, точно за това един ден там ще сме ние. Там, пред Спешното, търсейки личната си карта. Тогава ние ще се молим за спасение и нашето име ще се появи на следващия ден в новините.
40 минути. За толкова време се убива един човек.
Миглена си отиде и смъртта ѝ, безчовечна и грозна, показа за пореден път колко безмилостна и мъртва е българската здравна система, раждаща шмекери, търговци и престъпници.
Виктория Христова – жената, намираща се във фаталния момент на регистратурата, не изглеждаше особено трогната от случилото се, давайки интервю пред медиите.
„Не виждам да съм се забавила кой знае колко”. Това са думите, с които се обяснява едно убийство. Защото Миглена не почина от рак. Миглена не почина заради влошеното си физическо състояние. Тя бе оставена да умре, убита от безмерното българско безразличие; от опорочената касапска здравна система; от хаоса, който наричаме държава; от безконечното нашенско чакане.
Миглена не е първата жертва на безобразната система. Тя е просто един от безбройните ковчези в черното гробище на българското „здравеопазване”. Миглена няма да бъде и последната.
А ние ще продължим да чакаме. Вечно. Както само ние можем.
И със своето безмерно чакане ще продължаваме да бъдем съучастници на гнилата система, която още утре ще вземе следващата си жертва.
И когато там, на регистратурата, един ден са нашите деца, нашите майки, бащи, братя и сестри – и тогава ли ще стоим безучастно? И тях ли ще убием така, както убихме Миглена?