АГОНИЯТА НА БЪЛГАРСКОТО СТУДЕНТСТВО

Новата учебна година все по-хищнически дебне зад ъгъла на летния мързел, което означава, че е време да се сбогуваме с всички „vitamin sea” статуси и снимки на фрапета от Тасос и със страх и ужас да насочим вниманието си към новия сезон на „Мъките на българското образование”.

Малко преди да постъпя в редиците на родното студентство, у мен бе формирана една идеалистична представа, че да си студент – това е голяма работа. Бях слушала неведнъж разкази от времето преди екзекуцията на просветата, пълни с дълбоко уважение и дори страхопочитание към българското висше образование, достижимо сякаш само от най-необикновените и даровити умове на недалечното ни минало.

И когато дойде денят, в който тези разкази уж трябваше да се превърнат в действителност, стана ясно, че те не са нищо друго освен една фантастична приказка, която просто няма как да съществува на българска почва. Така възторгът и надеждата пораженчески отстъпиха и на тяхно място остана само и единствено непреодолима скръб и безмерно разочарование.

Оказа се, че от някогашната слава и блясък на родните ВУЗ-ове бяха останали само няколко пожълтели фотографии, висящи самотно в ректорските кабинети, незабележими и непотребни. Просветата и образованието някак си се бяха изродили в една гнусна интересчийска схема за усвояване на европейски субсидии и конвейерно производство на апатични фолк фенове, а от пламъка на някогашното студентство бе останала само купчина студена пепел, приютяваща сега новите младежки добродетели – доносничеството, подлизурството и мързела.

Ала тези редове няма да бъдат посветени на българските студенти (ще заговорим за тях след месец-два, когато те отново решат да студентстват онлайн, а не присъствено). Няма да правим и кой знае колко подробен обзор върху техните преподаватели (такъв съвсем скоро неизбежно ще се появи). Вместо това ще представя един кратък списък с безценното знание, с което се сдобих след тригодишно пребиваване в едно българско ВУЗ. С важно уточнение – това няма да бъде гланцирана брошурка, която да ви преведе през вълшебното приключение, наречено студентство, и през златните двери на знанието и мъдростта. Няма да е автобусна реклама за просперитетното бъдеще на световноизвестни гении, което ви очаква, ако изберете обучение в някой български университет. Това няма да бъде и патетично хвалебствие на съвременните „будители”, които с радост приветстваха домашната работна обстановка по чехли, подписвайки необратимо смъртната присъда на грамотността.

Да започнем обаче с един факт, който, в името на справедливостта и истината, трябва да бъде отбелязан: в българските университети се срещат все още И в действителност чудесни специалисти. Безспорно. И е безкрайно тъжен фактът, че те са само една малцинствена група на фона на всички онези някогашни псевдорицари на знанието, които първи сринаха онова, което бе останало от българското образование.

Да преминем сега към списъка със знания, които понастоящем притежавам като един бъдещ четвъртокурсник по „Българска филология” (макар че след този текст бъдещето ми не е съвсем сигурно):

1. Нали знаете онзи прословут въпрос, който всеки един ученик е длъжен да ненавижда: „Какво е искал да каже авторът?”? Оказа се, че отговорът може лесно да бъде открит в редиците на филологическото образование – на никого не му пука какво точно е искал да каже. Той, горкият, може много работи да е искал, но онова, което е от значение, е какво СПОРЕД КРИТИЦИТЕ е искал да каже авторът – това е единствената приемлива истина. Недай си боже пък студентът да има собствено мнение! Студентът е едно нищожно прасенце-касичка, което просто не може да притежава собствени възгледи, понеже пред името му не се скупчват минимум две-три академични титли. Липсата на мнение е майка на успешно взетия изпит – стара студентска мъдрост.

2. За родното образование знанието е синоним на способността да се запаметява цяла купчина от безполезна, досадна, отегчителна фактология, която точно след година вече ще е напуснала безславно паметта на всеки един студент, колкото и да се е напъвал да я складира в ума си, за да направи добро впечатление. Кога е роден Стоян Михайловски, къде е починал Иван Вазов (и как), кой номер обувки е носил Антон Страшимиров и колко сантиметра е била талията на Елисавета Багряна – всичко това е безценно знание, без което животът на филолога просто би бил абсолютно безсмислен. А какво точно са носели в сърцата си поетите и писателите, притежаващи впрочем задължително ореола на отдавна мъртви и скучни личности, какви страхове, мечти и кошмари са таели в душите си – това не е необходимо за изпита, следователно – на кого му пука.

3. Запомних какво е мимезис, амфибрахий, интервокална йота, монофтонгизация на низходящи дифтонги, бихевиоризъм, дуалия тантум и квантификатор. Попитайте ме какво значат тези понятия след 20 години. Така и не успях да науча обаче какво точно се изисква от мен, за да бъда добър преподавател, да вдъхновявам, да вълнувам, да провокирам, да събуждам. Може би защото машината на родното образование няма полза от това – важно е да произвеждаме духовно кастрирани кадри, които да превърнат следващите няколко поколения в безгръбначен електорат, и веднъж завинаги да бъде сложен окончателен край на нашето (само)унищожение, започнало много преди да сме разбрали, че е започнало.

4. Спортът е ненужна останка от комунизма и няма място във висшите учебни заведения (там, където той не присъства в названието на специалността, разбира се). Спортът е точно толкова досаден и неприятен, колкото е и в гимназията, където дамското „неразположение” е истинска благословия, защото служи като спасение от мръсните скъсани топки и ухаещите на всевъзможни телесни течности физкултурни салони. Все пак ние сме горди рожби на fast food културата, на безделието и ненавистта към движението. Спортът е само и единствено източник на пот, която в никакъв случай не трябва да измести колекцията от дубайски ухания (от „Лили”), лъхаща от всеки дамски курс. Единственото, което за нас, студентите, е от значение, е да бъдат отбелязани необходимият брой присъствия, след което цял час може да обсъждаме розовия термос, препоръчан от Антоанет Пепе миналата седмица. Лицето, натоварено с мъчната задача да се грижи за физическото ни възпитание и състояние, често е точно толкова отегчено и незаинтересовано от битието, колкото сме и ние, и заедно с нас отброява всяка бавно изнизваща се минута, приближаваща ни към края на общата ни агония.

5. Родното висше образование дава чудесната възможност да бъдат възродени или пък изцяло пренаписани някои популярни български пословици и поговорки. Така например „Учи и ще сполучиш” пребивава в родните университети като: „Не мисли и ще сполучиш”. „Учи, за да не работиш” запазва все пак вечната си актуалност, но паралелно с това се появи и „Не учи, за да работиш” – особено популярна сентенция по време на онлайн обучението. „Голям залък лапни, голяма дума не казвай” може да е бил популярен едно време лаф, който обаче по студентски изглежда така: „Голям „Редбул” пийни и най-добре – нищо не казвай”.

6. Хвалебствията, аплодисментите и другарското потупване по рамото принадлежат само и единствено на най-свирепите интересчии, на най-безпринципните службогонци и на най-всеотдайните блюдолизци. Студентството не е приказно пътешествие сред „лунносребърни води” и „яснолики звездици”. То е едно конско надбягване, бутане, блъскане и препъване, за да се стигне до заветната цел – изпита (в комплект с преподавателското благоволение и обожание). Всъщност нищо от това, което изучаваме, не е от значение. От значение е само и единствено КАКВО ЩЕ ИМА НА ИЗПИТА, за да може да наизустим съответните чужди разсъждения и теории (но само ако са написани ПРЕДИ 1985 г.!) и да си осигурим скок в следващата учебна година, където по съвсем същия начин ще симулираме дейност.

7. Да си грамотен е претенциозно и ненужно. Ако се сдобием с една статистическа извадка за това какъв процент от българските студенти в действителност са грамотни, ще осъзнаем за пореден път, че бъдещето ни не само е обречено – то е отдавна мъртво и заровено. Критериите за допускане на един гимназист до свещения храм на студентството всяка година се снижават все повече и повече, като понастоящем от бъдещите студенти се изисква да опитат да изпишат трите си имена без грешка, което, в случай на успех, би значело, че с единия си крак те вече се намират в редиците на висшето образование. Не съществува университет, който да си позволи да приема само и единствено читави и кадърни младежи. Все пак всеки един обучаващ се, както споменахме, е прасенце-касичка, затова приемът е отворен за абсолтно всички, като се планира, че до 5 години кандидат-студентската кампания ще се провежда на лотариен принцип някъде пред пощата в Пловдив (водена от Ники Кънчев) – с листчета, томбола и специални награди (например IQOS). А онези студенти, които по принцип никога не е трябвало да бъдат студенти (в една паралелна идеална вселена), непременно трябва всички дружно да ги бутаме, да ги влачим, да ги дърпаме към заветното дипломиране, за да удължим максимално паричния поток, който те изливат в своето „уни”, което впрочем въобще не се интересува от пари, а само и единствено от просвета, нали…

8. Цинизмът е свещен. Толкова презираме знанието, което, кой знае защо, някога е било истинска светиня, че всячески сме готови да станем част от грозния спектакъл на фалша, измамата и безсрамието. Що се отнася до вземане на изпит, без полагането на каквито и да било усилия, на света не съществува нищо по-креативно от студента. Бог да поживи изобретателя на „бръмбъра”, превърнал не един и двама идиоти във висшисти! В ранг „корифеи на лъжата”, разбира се, ни повиши онлайн обучението, което веднъж завинаги гравира надгробната плоча на образованието, и което спомогна за изобретяването на невиждани досега методи за измама. Няма страшно! Важното е регулярно да си плащаме семестриалните такси – всичко друго е вятър работа.

9. Истински стойностният учебен материал непременно е създаден преди свалянето на бай Тошо. Невъзможна за асимилиране е идеята, че науката е продължила своето развитие и през XXI век и че теориите на научните светила от миналото, често притежаващи фанатично-политически отенък, вече не са актуални, нито дори разбираеми. Научната истина е без значение. От значение е КОЙ Е АВТОРЪТ на даден материал и каква е актуалната партийна линия в момента, че да нагодим науката спрямо нея. Демократична работа.

10. Всичко е безсмислено. Българското образование (във всяка негова форма) непременно ще научи вас и децата ви какво е котангенс, сила на Кулон, хомеостаза, карст, алели и пирофосфат. Ще знаете какъв тип почви има в южна Африка, къде се намира апаратът на Голджи и колко атома водород има в молекулата на водата. Разбира се, когато един ден се окажем извън машината на образователната система, става ясно, че истинският живот въобще не се вълнува от митохондрии, въглеводороди и видове сонети. Тази информация може би ще се окаже страшно полезна, ако решите да участвате в „Стани богат”, в противен случай – надали. А кога ще научим истинските неща? Как се пише автобиография, кога се плащат данъци и осигуровки, как се превръщаме в добри родители и в добри партньори, какви права притежаваме и какви точно пропорции има съвършената лютеница – защо никой не ни научи на тези неща? Защо никой не ни учи как да живеем – не просто да съществуваме, не просто да кретаме едва-едва, а истински, пълноценно да живеем?

Това е обобщението на знанията, с които разполагам след тригодишно пребиваване в редиците на българското студентство. Въпросът, който винаги си задавам, е: обратим ли е привидно необратимият процес на разрухата? Можем ли да изплуваме от тинята на апатията, интересчийството и опростачването? И ако да – как и кога?

Ще ми се да можех да предложа отговор.      

Може би пътят към промяната (не тази на Киро) започва със смелостта. Смелостта най-сетне да кажем истината, да изобличим грозотата на досегашната система и да спрем да се преструваме, че всичко е наред.

Ако някога животът се е опирал на максимата, че „мълчанието е злато”, може би е крайно време да осъзнаем, че „мълчанието е злОто” и оттам насетне може да започне повторното ни възраждане.