Празничната еуфория, която пълни душите ни с доброта и братска любов в края на всяка година, има навика да приканва всички ни да извърнем за миг поглед от руската салата, свинските ребра и Кевин Макалистър, за да погледнем за един последен път назад – към отминаващата година, и да направим дежурната равносметка. За да спазим традицията, такава ще направим и ние. Тя обаче няма да е в тоналността на всяка втора разведена жена, започваща ежедневните си Фейсбук постове с: „Животът е изпитание само за най-смелите. Хубав четвъртък, приятели“. Няма да бъде ода, посветена на любовните разочарования, на лицемерните приятели и на самотния път на всеки един духовно извисен съвременен човек (какъвто, разбира се, е всеки). Вместо това ще спазим друга една традиция – да кажем истината, която неизбежно после ще бъде разпната на кръста на съвременната свръхтолерантност.
Касовата бележка от изминалата 2022-ра година показва следното:
1. Ковид изчезна! Е, не съвсем, разбира се. Изчезна от медийното пространство, а това автоматично означава, че той просто престана да съществува. След мистериозното му и безследно похищение останаха обаче няколко неизяснени въпроса: драги ковидианци, къде сте?! Къде са маските, каските, спрейовете, злобните физиономии (е, те май още са си тук…) и гордите щампи от „Пфайзер“? Всъщност официално вирусът, който тотално и може би необратимо промени лика на цялото наше човечество, официално още съществува. Само че неговите най-върли и предани подопечни, кой знае как и защо, потънаха вдън земя, прощавайте за клишето. Така например (а примерът, разбира се, е напълно хипотетичен), господин Хикс, дремещ в будката на… една пловдивска образователна институция, да речем, забележете, месеци наред вече не носи запотен парцал на лицето си! Не може да бъде! Истина ли е това? Същата онази личност, която с гневно слюнкоотделяне, заплахи и позовавания на телевизионни факти бе готова да разчекне всеки, отказващ да пристъпи прага на просветата без „предпазна“ маска, днес, в тази толкова опасна постковид ера, не носи вече намордник, ох, простете – маска, която да спаси живота му? Той значи нехае за близките си? Проявява непредпазливост? Безотговорност (тази любима на ковидианците дума)? Подобна ужасяваща метаморфоза, оказва се, претърпяха и всички онези, които с лека ръка продадоха преди две години и малкото останала своя свобода, за да се превърнат в най-фанатизираните тв-поклонници. Е, поне онези от тях, които оживяха. А те не са много. Юксел и Ани някак неусетно (и случайно) спряха да дуднат за страшната смърт, за „животоспасяващите“ ваксини, за социалната дистанция и ние, добрите угоени тамагочита, въобще не усетихме как сценарият, в който живяхме няколко години наред, тихомълком бе променен. За да дойде, разбира се, второ действие. Ох, пак конспиративни теории!
2. Човекът, на когото дължим скоростното си избавление от страшната „пандемия“, се оказа, на вниманието на факт-чекърите, Владимир Путин. Ужас, изрекох името на онзи, който не трябва да се назовава! На оружие, братя неолиберали! Смърт за борша! Руският президент бързо даде нов тон за песен на родните (всъщност – на всички) журналисти, които, като обективни и служещи единствено на истината съвременни будители, бързо издялкаха от лика на Путин образа на Сатаната. И оттам насетне, забравили скоростно КПП-тата, сертификатите, заплахите от уволнение и насилственото щампиране, ние бързо се превърнахме в едни прилежни инквизитори, до смърт ненавиждащи руската салата, Чайковски и Ана Каренина. Вечно боботещите в домовете ни тв-та ни задължиха да мразим. Войната е лоша само когато по новините кажат, че е лоша. Драги Велики инквизитори, къде се дяна бликащото от душите ви състрадание към децата на Сирия? Към майките на Ирак? Към бащите на Афганистан? А към българите в Македония, а – и към онези в Киев през 2014 г.? Карай да върви!
3. На фона на всички тия телевизионни катаклизми, сграбчили свирепо умовете на всички ни, покрай нас, съвсем неусетно, се промуши и цялата гнилост на „цивилизования“ западен свят. Политиката на Оруеловия новговор, прилежно работеща вече десетилетия наред, доведе да създаването на цял нов арсенал от позволени и непозволени за употреба названия. Разбира се, всичко онова, намекващо и по най-малкия начин за истината, бе натикано в категорията на забранени, или както е актуално да се казва – некоректни названия. Така всяко едно извращение и психическо заболяване се сдоби с чисто ново име, което, по метода на Овертон, постепенно започна да изменя и значението на това, което назовава. Пропагандата на духовното гниене отдавна спря обаче да бъде прикрита, завоалирана и задкулисна. Понастоящем тя е гордо и безсрамно извадена на показ. От хомосексуални (ето ви една дума по речника на новговор) анимационни герои, през травестити в детските градини, до невъзможността да се открие съвременен филм или сериал без наличието на поне двама-трима герои с различна сексуална ориентация (доста слюнчесто демонстрирана впрочем…) – така изглежда нашето неолиберално съвремие. Разбира се, Юксел не обича да говори за тия неща. Освен ако не трябва да ги представи в благоприятна светлина естествено. Така например родната общественост бе подробно запозната с парада на дъгата в София преди известно време, докато шествието в полза на християнското семейство се оказа поредното неслучило се за родните медии събитие, точно както едни протести преди време (комплименти към г-н Бекриев)… Новата религия, в чието лоно бързо бяхме довлечени, доведе и до още един феномен – страха да се казва истината. И всеки един от нас започна неусетно да изпитва вътрешна боязън да назовава нещата с истинските им имена. Не може да си против еднополовите бракове. Това би означавало да си задръстен и несъмнено да бъдеш разпнат от неолибералните Фейсбук консуматори, които и майка си ще продадат, само и само да си изваят ореола на модерни европейци. Не може да не смяташ, че сношението с животни е прекрасна форма на личностно изразяване. Ти си нетолерантен към различните и към техните потребности. Не може да роптаеш срещу мъжа с минижуп и дълбоко деколте, който обяснява на сина ти в детската градина, че всеки човек сам определя пола си. Ти си необразован по отношение на човешкия стремеж към себепознание и идентифициране. Не може да смяташ, че изложбата с травестити по картините на Владимир Димитров-Майстора е отвратителна и гнусна гавра. Ти не разбираш необходимостта на съвременното изкуство да изразява духа на новото време. И тн., и тн.
Всяка неприязън, недоволство и отвращение към ненормалното трябва да се потискат. Докато един ден не станат напълно забранени. Ала ненавистта към всичко нормално, наричано през последните години патриархално, сексистко и дискриминиращо, непременно трябва да се поощрява. Свобода, равенство и братство.
4. Конспиративните теоретици бяха частично реабилитирани. Е, най-върлите последователи на правителствената идеология все още считат всички, способни да проявяват критично мислене, за пълни лунатици, застрашаващи живота на околните. Само че обявените за напълно смешни, глупави и лъжливи „конспиративни теоретици“ (културно пак приканвам да се провери официалното значение на думата „конспирация“…); същите, които преди две години бяха наречени от „будната“ и „критична“ маса „опасни за обществото“, се оказаха, боже опази, прави! Е, стигмата над тях обаче още съществува. За средностатистическия землянин всеки, който прояви глупостта да вярва в неща, различни от онези, които тв-то диктува, е идиот, невежа и психичноболен. „Лудите, лудите – те да са живи!“.
5. И на фона на цялата апокалиптична (само)разруха: тотален крах на ценности, пълна деградация на образователната, здравната и съдебната система; кокаин и трева, шеметно летящи по улиците и избиващи десетки невинни, върхова форма на беззаконие, незаинтересованост и чалгализация (да прощават колегите) и за капак на всичко – Стоичков, който по пет пъти на ден обещава едни бонуси, врътки, хиляди левове и какво ли още не.
You’re welcome.
Ще продължим с въпросите (понеже всички много обичаме да мислим):
1. Каква, за бога, бе тази мистериозна смърт, която покоси мнозинството от абонатите на „Модерна“ и „Пфайзер“? Що за непозната на човечеството болест порази онези, първи записали се в списъка на бъдещите безсмъртни, които трябваше да останат единствените земни жители, тъй като останалите, тъпите конспиративни теоретици, дето не искаха да се щампират, непременно трябваше да измрат в агонизиращи мъки?
2. Къде се дянаха генерал Годжи, черните чували с трупове и десетките псевдолекари, професори и мислители, чиито опечалени физиономии виждахме във всеки сутрешен блок в продължение на месеци, дори години? Къде потънаха онези, които създадоха КПП-тата, които забраниха семейните събирания, които прехвърлиха цялото ни съществуване в онлайн пространството, които ни отказаха достъп до нормалния живот в случай, че нямаме сертификати?
3. Защо стана така, че същите онези Фейсбук миротворци с украински знамена по профилите се оказаха абсолютно безразлични към скръбта на хората от Карловските села, които загубиха домовете си? Впрочем, когато трагедията на карловци престана да бъде новина, някой въобще спомни ли си за тях? Някой отиде ли там, сред наводнените къщи, дворове, сред разрушените животи, без да включи камерата си, без да пусне стори в „Инстаграм“, без да позира за снимка с лопата в ръце…?
4. Защо, пак да запитаме, най-страстните привърженици на онлайн обучението, дистанцията и полицейския час, спряха да носят маски, да се кръстят, когато някой кихне, и да изписват под път и над път „Stay home. It could save lives“? Как стана така, че същите тия хора, които се бориха да си стоят вкъщи, да не излизат дори в дворовете си; които ожесточено искаха да бъдат затворени и обесени всички неваксинирани, сега най-невъзмутимо крачат из моловете без спасителни маски, без сертификати, без панически ужас и свирепа омраза?
Ще прекъснем тук трагичния очерк на 2022 г. Обикновено равносметките завършват с пожелания и обнадежден поглед, отправени към кротко пристъпващата нова година. Тук тази традиция няма да бъде спазена. Тъй като тя е традиция на кухите думи, които още в утринта на новата година ще се превърнат в прах. Защото такава е нашата култура – култура на чакането. Ние все нещо чакаме. И сетне, по съвсем познатия вече режим, цяла година отново ще продължим да мрънкаме, да сумтим, да се самосъжаляваме.
Така изпращаме 2022-ра година: с въпроси, на които никой не иска да отговори; с неприятната истина, която всеки ще намрази; с тревога за утрешния ден. Но все пък и с надеждата, че тъмните времена си отиват и народ се пробужда.
Да бъде.