I. Сякаш наблизо профуча колесница. Плесна камшик. Горе, някъде от мътносивите облаци, висяха йероглифи от мастиленочерен туш, окачени като че ли на невидима нефритена верижка. И всичко бе златно, червено, синьо и черно. Въртяха се в главозамайваща центрофуга ушабти, канопи, саркофагът и маската. Но сънят изчезна и тя отвори очи. И за миг, един-единствен, безбожно…

Легендите, които вечно пълзяха насред улиците, къщите и човешките животи, се притаяваха нощем в краката на спящите, влизаха коварно в умовете и на най-големите скептици и шепнеха в мрака своите истории, граничещи често с умотворенията на побъркан човек. Но понякога плетеницата от измислени или пък съвсем реални случки ставаше толкова цветна, всепоглъщаща и чудновата, че…

Неслучайно майките винаги разказват приказките преди децата да заспят. Защото те знаят, че приказките оживяват точно пред дверите на съня, миг преди детските клепачи да натежат и в нощната тишина да остане само приспивния майчин глас. Само тогава магията на всички някогашни истории плъзва из обикновения човешки свят, пуска копринените си мрежи в детските сърца,…

По нашите земи, някъде около Сърдития Петко и онази стара любов, дето никога не ръждясваше, прелиташе с тъничките си криле и философската сентенция, която увещаваше разгневените роднини в някоя фамилия, че „кръвта вода не става”. Можеше и да е така – тя не се превръщаше във вода, обаче понякога, не съвсем рядко при това, тя…

Беше късен следобед на едно дъждовно лято. Кафенето бе почти празно – така нетипично за август. Отвън, на улицата, от време на време пробягваше по някоя влюбена млада двойка. Бягаха от дъжда, сетне се спираха, казваха си по нещо и после започваха да се целуват. Телевизионна романтика. Отегчената 58-годишна сервитьорка Мила изплакваше набързо лепкавите съдове,…

Колко простичко е да поискаш,да поискаш някой да остане.Някой в тъмнината да е искрени да излекува всички рани.Простичко, наистина, ала саме всякога човек и в тишинатаняма кой да те погали с топла длани да те целуне в миг безумно кратък.Не са достатъчни – сълзите, вярата и думите.И колкото и силно да обичаме,съдбите ни понякога са…

Не вярвай на лунния бисерен блясък, не вярвай на мътния кристал на дъжда, дори на солените миди по соления пясък, не вярвай, недей. Такъв е света. Безутешно самотен във своите истини. Пътник безпътен на среднощната гара. Разпилян сред мисли безсмислени, такъв е света. Затова и не вярвай. Защото…във надеждите, макар изгубени, май вярват само влюбените.

Може би сме същите. А може би сме вече други. Разпилени сме в дъха на вятъра, а парченцата на стъклените думи изгубихме във златото на пясъка. Обещанията морето ще отмие. И стъпките ни ще изчезнат, знам. Пак ще дойде лятото, но ние… …ние вече няма да сме там.

За първи път срещнах смъртта, когато бях на 8. Спомням си, че в онзи ден – един от първите дни на подранилата есен – в града трябваше да дойде циркът, който аз и всички мои съученици бяхме чакали цяла година. И усърдно събирахме джобните си пари, продавахме лимонада или пък зелени ябълки и всяка печалба…