Може би сме същите. А може би сме вече други. Разпилени сме в дъха на вятъра, а парченцата на стъклените думи изгубихме във златото на пясъка. Обещанията морето ще отмие. И стъпките ни ще изчезнат, знам. Пак ще дойде лятото, но ние… …ние вече няма да сме там.

Ах, да – демокрацията. Освен, че донесе банани по магазините, превърна Пепеляшка в черен хомосексуален мъж, а братя Уашовски – в сестри, тя причини още толкова морални и нравствени катаклизми, последствията от които тепърва предстои да се проявяват. През далечната 1998 г., преди избуяването на антиутопията с дъх на севернокорейска диктатура, се появава един телевизионен сериал, който ще се превърне в стожер на сексуалните фантазии и любовните връзки за всички жени по света: „Сексът и градът”. И ако сега си пуснем един епизод, разбира се – абсолютно политически некоректен в наше време, ще видим една история за четири приятелки, обвързани от любовта към модата, мъжете и следобедните закуски. Ще въздишаме по стотиците чифтове обувки на Кари, ще се смеем заради остроумието на Миранда, ще се изчервяваме от дързостта на Саманта и ще вярваме в любовта същото толкова безрезервно, както Шарлот. Е, да, ама това е било през далечната 1998 г. Подобен един сюжет не може да вирее в отровеното от идеологии и изкривени течения съвремие. И следвайки раболепно нашумялата напоследък тенденция всичко, което някога е било стойностно, да се завръща, за да се наблъска с модерна пропаганда и извращения, сериалът „Сексът и градът” бе реанимиран. И с това настъпи окончателната…

Модерният човек е корифей на лицемерието и абсурда. Той толкова вече е привикнал да живее в безкрайната какафония от извращения и ненормалности, че отдавна е изгубил всякакъв усет за адекватност и разсъдъчност. Този път негова жертва стана едно петминутно щастие. Из всеобхватното интернет пространство тия дни плъзна един уж много добронамерен призив: този за отказа от новогодишната заря. Прекрасно. На пръв поглед. И юруш – всички започнаха с умиление да споделят този сърдечен зов, да агитират общините и да порицават наглия и очевидно безсърдечен прост Ганьо да не си купува пиратки, че щял да изтормози горките животинки. И сега идват въпросите. Те по принцип са много логични и елементарни, но традиционно отсъстват от разсъжденията на масовия телевизионен зрител. Същите тия кучета и котки, дето много ще се измъчат в новогодишната нощ, завалиите, ежедневно биват най-брутално и жестоко измъчвани, скитат се бездомно из улиците, умират от глад, биват премазвани по пътищата, участват в доходоносни боеве с други животни и куп подобни ужасяващи неща, но недай си боже да гръмнат три пиратки покрай тях! Някак си, много странно защо, по БТВ не дават рекламки с апел „Не измъчвайте животните!” или „Карайте в трезво състояние и бавно, за да не сгазите някоя котка…

Ние, хората, имаме пагубния навик да не научаваме уроците на историята. Затова всичко, случило се някога, е обречено да се повтаря, докато не се намери някой, който най-сетне да разруши порочния кръг, за да може цялото човечество да излува от блатото на своите грешки. Така например през 1933 г. в Германия е учредено Райхското министерство на общественото просвещение и пропаганда. Целта на това новосформирано звено е да следи отблизо средствата за масова информация, да разпространява нацистката идеология навсякъде из културния и интелектуален живот на обществото и да превърне Хитлер в герой и гений. И ето – един от поредните уроци, които никога не сме научили. Министерство на пропагандата вече няма. Пропаганда обаче има. А нейният непоклатим, гнусен и продажен стожер – това са медиите. Според същите тия медии вчера пред сградата на Народното събрание се били събрали едва няколкостотин терористи-идиоти, които агресивно „вербално и физически” били нападнали екипа на БТВ (Цветанка Ризова показа и един скъсан микрофон, когато се жалваше). Интересно е къде са камерите и треперливите репортерки, когато хората биват изхвърляни от някоя сграда, когато откажат да си сложат маска или да предоставят онова зеленото нещо. Така че, вербално нападнатите да бъдат благодарни, че са се прибрали с пълен…

Истината е, че животът ни се определя от малките мигове, на които рядко обръщаме внимание. И вечно бързаме нанякъде, все гоним нещо и оставаме слепи за онези малки изпитания, пред които Съдбата ни изправя, за да провери колко още човещина е останала в нас, децата на едно „грохотно, жестоко време”. Ще отстъпим ли място на възрастната жена в автобуса (или неловко ще извърнем поглед встрани)? Ще пуснем ли стотинка в ръцете на просяка (или ще го отминем с безразличие)? Ще отворим ли вратата за слепия (или просто ще го избутаме от пътя си)? Съдбоносни мигове на решения и избори, от които зависи цялото ни съществуване. И пясъчният часовник на живота се обръща. Времето започва да тече. По кой път ще поемем? В коя посока? Ще сгрешим ли или там, някъде в необозримото бъдеще, ни чака истинското щастие? Съдбата гледа, зорко и внимателно, всяка една наша стъпка, всеки поглед, жест, помисъл и дума. А пясъкът изтича. 40 минути. Толкова време дава Съдбата на Виктория Христова, с надеждата, че то ще е достатъчно, за да се пробуди в нея човещината. 40 минути. И ножиците на Смъртта чакат да срежат нишката на един живот, който само състраданието може да спаси. Щрак. И няма…

Във всичко, на което станахме свидетели през последните две години, все пак има и няколко позитивни неща. Защото събитията през цялото това време не само че надянаха много маски, но и свалиха доста такива. За това говори още в самото начало на спектакъла и Милен Цветков в едно интервю от 30.03.2020 г.: „…колко лесно можеш да видиш приятелите ти как се разделят на две групи: хора, които се интересуват от свободата; хора, които се интересуват от различните мнения, от различната информация и хора, които искат да отидат в статуквото, защото там се чувстват сигурни. Искат да бъдат водени, да бъдат наритвани, да бъдат набутвани в определена посока… Просто ги виждаш – по начина, по който реагират на цялата ситуация. Разбираш кой кой е. Лицата лъсват, да не кажа, че нещо друго лъсва. Но лицата, истинските лица на хората, лъсват… И ти ги виждаш всичките с истинските им лица – кой какъв е, кой на къде го тегли, кой какво иска да прави – дали иска да живее в диктатура, или иска да живее в свободен свят…” И физически може и да ни се налага да носим маски непрестанно, но духовните такива позорно се свлякоха на земята, откривайки истинските лица на…

А си мислехме, че е скучно. Нали помните как преди години – години, които сега са сякаш на цяла една вечност разстояние от нас, все се вайкахме колко скучен и безсъбитиен е животът ни; люлеехме се в една прозрачна безтегловност, вярвайки, че с безгрижие и лекота ще преминем през мъчното нанагорнище на живота, без нито веднъж да се подхлъзнем, без нито веднъж да залитнем. Но такава е играта, тя затова е и безкрайно интересна – в мига, в който си позволим, дори съвсем за кратко, да се унесем в блянове за необезпокоявано и простичко съществуване, съдбата е длъжна, съвсем закономерно, да ни хване за раменете и грубо да ни разтърси от илюзията, че животът е безкрайна поляна от бели маргаритки и само и единствено ние сме тези, които диктуват неговите правила. Нашето самолюбие понякога е впечатляващо! И ето го интересното време, за което всички бленувахме. И което сега се молим да си отиде – безкръвно и мирно, преди да превърне в димящи руини и пепел всички наши надежди. За няколко дни помията, в която се давехме цели две години, някак бе забравена. За пръв път от две години насам страшната болест най-сетне отстъпи своето почетно място в новинарските емисии, откривайки…

Първа част: Смърт! Невероятно е колко безмерни са нашите възможности за непрестанно самоунижение и абсолютно оскотяване. През последните две години се нагледахме на какво ли не: непознат вирус, който вилнее само в определени часове; неизвестна, но задължителна за приемане субстанция, която вАжи само определен брой месеци; репресии и геноцид, нескопосано прикрити зад маската на загрижеността и хуманизма; хищни пенсионерски схватки за рула „Милде”; всеобща тв-психоза, която изтрепа и малкото останал акъл, който имаше средностатистическия землянин и, разбира се – озлобление, фанатизъм и разделение: най-верните спътници на двадесет и първи век. Абе, хляб и зрелища да има – другото е бял кахър! Актуално сега е да мразим всичко руско. Все нещо трябва да мразим, разбира се, как иначе ще сме пълноправни човешки същества. Така че: долу руската салата! Не на борша! Смърт за сельодката! На руските спортисти им е забранено да се състезават. Чайковски е премахнат от концертите. Издателствата спират да печатат Достоевски! Ей, свещена глупост! Съвременните SS-овци дори позволиха призивите към смърт и насилие по адрес на руските граждани и възхвала на „Азов”. Момент, момент. Чакайте сега. Да кажеш на Киро, че е прост е „нарушение на правилата на общността”. Да питаш защо няма филм с бял Мартин Лутър Кинг…

През последните седмици, изпитвайки за пореден път абсолютно отвращение от летаргично-лоботомичното състояние, в което се намира масово съвременното студентство, започнах да си задавам един-единствен въпрос. Съвсем прост. Но безкрайно тревожен. За какво биха протестирали студентите? Обаче не петима, унили и обезверени, стискащи в ръка някое смачкано знаменце. Не десетина с пъхнати по джобовете петдесетолевки от Волен. А всички – заедно, единни, непримирими. За какво биха протестирали студентите? Защото да живееш в обезпокоително съжителство със семейство хлебарки; да спиш на гнусен надупчен матрак от 73-та; да се храниш върху изпотрошена мръсна маса; да нямаш топла вода и тоалетна чиния – това не е повод за протест. Нищо, че такава е действителността в немалко студентски общежития в страната. Да живееш като затворник, в мизерия и условия, непроменяни от десетилетия – защо да се протестира за нещо подобно? Фактът, че нашата образователна система упорито отказва да пристъпи в двадесет и първи век; че е зациклила като стара грамофонна плоча някъде в 70-те; че с всяка изминала година възпитаниците ѝ с увереност и самочувствие на гении затъват в блатото на интелектуалното изоставане; че мисловната дейност е последното, което се развива в родните университети (за разлика обаче от подлизурството и измамата) – и това не…

Българската земя, разбира се, е свещена, но не съм съвсем сигурна за участъка, върху който е построено Народното събрание. Изпитвам съвсем откровени подозрения за обезпокоително високо радиационно излъчване, бликащо някъде изпод същата тази сграда, приютяваща иначе най-светлите и недостижими умове на нашата нация. Това непременно трябва да е истина, защото не би могло да има друго логично обяснение за тотално неадекватната и катастрофална политика, водена в страната през последните месеци. Да започнем с първия абсурд. Киро, след безнадзорна консумация на някоя от субстанциите на мин. Атанасов, призова наскоро обикновения български гражданин, бачкащ по дванайсет часа в някой леден склад, носещ едни и същи дънки вече десет години, с по два кредита, заем от комшията и пресрочена сметка за телефона, да си дари заплатата, за да може в Украйна да бъдат пратени оръжия. Минута мълчане в памет на разума. И човещината. Да оставим настрана абсолютното безочие, наглост и идиотщина; да пренебрегнем за секунда и факта, че е повече от ясно, че Киро и компания са нископлатени американски… компаньонки, които яростно дърпат страната към сигурната катастрофа; да забравим за малко и това, че управник на държавата е човек с диплома от някое зрънчо, който не може да свърже три смислени изречения, и…