В хода на хилядолетната човешка история съществува една неизменна вечна истина; една константа, която невъзмутимо стои като каменен колос през всички менящи се непрестанно епохи, времена и съдби: проблемът винаги са онези, които помнят. Ако отидете например в някое селце и попитате баба Марийка (задължително във всяко селце има баба Марийка) защо още продължава да си работи по двора, защо продължава да копае, да полива със старата ръждясала помпа, да скубе педантично всяка една тревичка покрай доматите, тя ще ви погледне с пълно недоумение. Вие, разбира се, горди представители на всезнаещото поколение, което не може да различи лопата от търмък и не знае дали чушките растат на храст или на дърво, ще предложите на старата баба Марийка да иде я до „Лидл”, я до „Кауфланд” и да си накупи колкото си ще краставици, пиперки и патладжани (по европейски стандарт естествено), вместо по цял ден да се поти под жежкото слънце на двора. Само че баба Марийка помни. Тя помни онова някогашно „преди”, което ние, модерните млади хора, никога не сме виждали. Затова само тя знае, че за прехраната си човек трябва да се грижи сам. Само тя знае, че няма нищо по-ценно от това сам да произвеждаш чистата си истинска…

Според Националния статистически институт през юли миналата година в България са починали 8014 души. Това са стотици майки, бащи, братя и сестри. И стотици деца. Едно от тези деца е Христо Денев, починал на днешната дата преди година. 31-ви юли бива най-кошмарният ден за почернения баща – Иван Денев, който няколко дни след кончината на сина си разказва ужасяващата история за това как 19-годишният Христо се превръща в една от поредните жертви на прогнилото родно здравеопазване. Момчето постъпва в болница с леки симптоми, но след положителен PCR тест го преместват в ковид-отделение. И тук започва началото на края. В следващите дни бащата изпитва трудности да се свърже с лекарите, грижещи се за сина му, който впрочем постепенно започва да губи апетит и да има халюцинации. Когато Иван решава все пак да отиде до болницата, разтревожен от невъзможността да установи контакт със сина си, той намира багажа на Христо, натъпкан в черни чували, захвърлен пред отделението. Съобщават му, че синът му е в реанимация, а през цялото време на т.нар. „лечение” никой не информира близките на момчето нито за това какво точно се случва, нито какви медикаменти се използват. Малко след като се налага да го интубират, лекарите съобщават на семейството,…

Професор Михаил Мирчев. Не сте го чували. И аз не бях. Поне до момента, в който „Господари на ефира” не размахаха срещу него назидателен пръст и не го осмяха дебелашки, точно насред няколкото реклами на „Ефбет”, които вече са задължителна част от техните предавания. Те са ясни. Но къде сбърка професор Мирчев? Професор Мирчев каза истината. Грешка първа. Като социолог, той трябва да е наясно, че обществото е вече така структурирано, че започва да изпитва инстинктивна омраза към всеки, който казва истината, защото това е революция. А революцията ще те накара да мислиш. Не е желателно. Какво всъщност коства кариерата и името на професора? „Гето-циганите живеят като племе”. Квартал Столипиново, Пловдив, ранна декемврийска утрин – насред китния живопис от изгнила храна, мръсни дрехи и разложени котешки трупове гори току-що запаленият от гуми огън, около който с писъци тичат полуголи деца, а съвсем наблизо завършва заключителният етап от ежеседмичната гонка с каруци. Нищо племенно. Не можеш да кажеш „циганин”. Това е „език на омразата”. Десетки правителствени организации ще те разкъсат на парчета, защото пропагандираш расизъм. Ако същият този расизъм е насочен срещу теб, много важно. Теб няма кой да те защити. „Имате глобална политика за тотален контрол над населението. Тоталният контрол…

Макар светът ежеминутно да доказва, че те не съществуват и че взаимовръзки дебнат отвсякъде, все пак продължава да има хора, които са убедени, че целият всемир се крепи на съвпадения и безпричинна събитийност. Тези хора обаче не са гледали един филм. Годината е 2011-та. На големите екрани се появява поредната холивудска продукция. Нищо ново. Нищо специално. Това е просто един филм. Сега, девет години по-късно…това вече не е просто един филм. Бляскавият миш-маш от знаменитости (Джъд Лоу, Лорънс Фишбърн, Гуинет Полтроу, Кейт Уинслет, Мат Деймън и тн.) трябва да се бори с появата на мистериозен смъртоносен вирус. Вирусът се появява в Китай, а причината е злощастната среща на грешния прилеп с грешното прасе. Започва да ми звучи познато… Какво още? Социална дистанция, маски, често миене на ръцете, дезинфектанти, паническо налудничаво пазаруване, презапасяване с хранителни продукти, затворени граници. Не, това не е обобщение на новинарската емисия от вчера или пък от последната година. Това е част от филмовия сюжет. Сега, любопитен е образът на Джъд Лоу. Той е в ролята на журналиста Алън К., според когото „истината за вируса се пази в тайна от света от ЦКЗ и СЗО”. Освен това, според него „СЗО е в тесни връзки с фармацевтичните компании”….

Психологията, която се преподава в родните университети, вече няколко десетилетия мудно лавира между сухата терминология и преповтаряната от столетие досадна фактология. Тя се опитва с последните си старчески сили да трогне поне малцина от и без друго не особено заинтересованите студенти, обаче все пак пропуска един важен урок – експеримента на Милграм. През 60-те години на ХХ век, Стенли Милграм започва да провежда експерименти, целящи да проверят докъде стига човешката склонност за безусловно подчинение на авторитетни фигури, дори да се налага за това да се причини болка на невинен човек. На теория в експеримента участват трима – „професор”, облечен с костюм или пък с манта (авторитетната фигура), „ученик” („жертвата”) и „учител”. Всъщност истинският участник е само един – винаги поставян умишлено в ролята на „учител”. „Ученикът” трябва да научи наизуст няколко двойки думи, а после, когато се тества неговото запаметяване, ако той даде грешен отговор, „учителят” трябва да пусне генератор, чрез който по тялото на „ученика” преминава електрически импулс. С всеки грешен отговор „учителят”, следвайки командите и наставленията на „професора”, повишава подаваното напрежение с 15 волта. А грешни отговори задължително има, защото „ученикът” бива предварително инструктиран да дава по един верен и после по три последователни неправилни ответа. Човекът в…

Китайците имат едно много интересно проклятие: „Пожелавам ти да живееш в интересни времена”. И XXI-ви век нагледно доказва с всеки изминал ден защо тази древна сентенция неслучайно е проклятие. Доказва и колко смехотворно наивни са били методите на Инквизицията преди няколко столетия, изгаряща на клада всеки, „стърчащ” над останалите – например онези, които са можели да извлекуват кашлицата си, без да им се налага да ходят три пъти дневно на църква или пък жените, които са умеели на ум да сметнат колко е 5х8. И макар драстични методи като тези да са (за съжаление или не) неприложими в нашето модерно време, една своеобразна клада все пак трябва да има. Някой трябва да изгори. И така, през март миналата година на позорния обществен стълб, с ръждивите пирони на омразата, неверието и фанатизма, бе разпнат поредният мъченик – конспиративният теоретик. Заслужено. Тия безочливи смутители на обществения ред принудиха големите социални мрежи да изнамерят от някъде „независими проверители на информация”, те все още, без капка предпазливост, прегръщат бабите си, а на всичкото отгоре си позволяват и да не гледат телевизия. Безсрамници. Тези терористи трябва да бъдат наказани. Затова нашето време бързо-бързо отритна няколко столетия на теоретична еволюция и отново се завърна в мрачните…

Вселенските мистерии, разбира се, са безброй. Може например никога да не узнаем какво точно се е случило с Амелия Еърхарт, нито пък дали житните кръгове в Наска са дело на извънземна цивилизация, но XXI-ви век роди още един необясним феномен, по-неразгадаем дори от строежа на египетските пирамиди – хората, които гледат новини. Най-заразната болест на новото време далеч не се оказва ковид, а фанатизираното идолопоклонничество към блещукащия телевизионен екран във всеки един дом. Обаче няма да навлизаме в детайли. Няма да говорим за продажност, за безпринципност, (не)достоверност на информацията, пропаганда, brainwashing, измами, безчовечност и страх – тази тема е за поне четири тома подробни аналитични изследвания. За всички, които просто не могат да заспят преди да изслушат поредния рапорт за убитите през изминалия ден, предтои да представим онзи, другия свят. Света извън новинарската емисия. Света, за който никой не говори, за който всички си затварят очите и за който никой никога не узнава. Истинския свят. Село Дебелт. Не сте го чували. В село Дебелт обаче преди 7 години един осмокласник от „голям ромски род” изнасилва 11-годишно момче. За случая пише някаква невзрачна, световнонеизвестна онлайн медия, след което всичко е скрито и забравено. През лятото на 2019 г. в гр. Раковски…

През последните двеста години масово из целия свят се е загнездило изкривеното възприятие, че това чудо – съвременният човек, е черешката на еволюционната торта; че модернизацията е открехнала иначе вечно залостените порти на божественото провидение и че когато са дошли индустриализацията и технологиите (а слава богу, че те са се появили!), чак тогава сме се разграничили поне малко от маймуните. И когато идва на българска територия в десетилетията след Освобождението, същата тази модернизация посича със своя европейски сърп цялото наше национално самосъзнание. Навлизайки насред „свободния“ свят, с калпаци и ямурлуци, българите се оказват в небрано лозе. И родната реч, от вековен стожер на мъдростта и знанието, се оказва груба и недодялана вехтория, в сравнение с френската например, от която лъха елегантност и мелодичност. Бабините запарки и лапи пък, имащи силата да възкресят и мъртвец, се превръщат в смешно шарлатанство пред процъфтяващата и новопрохождаща западна медицина. Моминският свян остава само в разказите на Елин Пелин, заменен от жаждата за женска еманципация; градът се превръща в пристан на модернизацията, докато селото остава обител само на простите овчари и копачки. Българското няма място в новия свят. То трябва да бъде премоделирано, орязано, очукано и сплескано, че да може да влезе в калъпа на…

През 1873 г., в една хладна зимна утрин, там, някъде край София, прозвучават последните думи на Апостола на свободата – Васил Левски. Изповедник на Дякона е поп Тодор Митов, а разказът му за онзи февруарски ден записва поборникът Иван Кършовски. Последните думи на Левски. Последната изповед. Какво казва Апостола? Какви са неговите сетни слова към народа, който с гордост го предава и продава? Какъв е неговият безсмъртен завет, изречен миг преди черното бесило да се залюлее „със страшна сила”? „Боже, избави България!” И сетне умира. Не Левски. Левски не може да умре. Умира свободата. Там, насред софийското поле, преди близо сто и петдесет години. И Родината скърби. Почернената Майка България рони горчиви сълзи над мъртвия си син, а народът горко оплаква геройската смърт на Дякон Игнатий… Не. Народът не скърби. Народът си отдъхва. Размирникът е мъртъв, бунтът е потушен, революцията е неуспешна. Животът може пак да тръгне по старо му – кротък, безсъбитиен и безопасен. Свободата? Бошлаф работа! Хлябът е по-важен. Хлябът всякога е бил по важен. Но думите му, думите на Левски, така и не изчезват. Те увисват страшно във въздуха, разпиляват се по вятъра и се загнездват във всяко едно българско сърце, където и до днес продължават да…