Ако си пуснете някой американски филм, няма как да не забележите онези крайно любопитни отношения между родители и деца, които, поне за момента, не биха могли да просъществуват на балканска територия. Холивуд от доста време насам, особено със съвременните си сериали, преливащи от „разнообразие”, толерантщина, слободия и пълна разюзданост, ни учи, че образът на това чудо – модерният тийнейджър – непременно представлява един емоционално неуравновесен хлапак, който тепърва ще открива себе си, експериментирайки, разбира се, с всичко. И всички. Вечно сърдитият младеж на двадесет и първи век стои в смрадливата си тъмна стая, насред опаковки от шоколади, дъвки и кенчета „Редбул“, слуша Еминем или Тупак и непрестанно се самоубеждава, че единствено и само той е неразбран от целия свят; че той е уникален и неповторим, а всички останали са прости и обикновени. И киноиндустрията на прекрасната Америка, към която така възторжено тичаме напоследък, ни показва, че една „нормална” (каквото и да значи това за Щатите…) семейна среда изглежда горе-долу така: комуникацията между родителите и децата се свежда до крайно незаинтересовани дежурни реплики от страна на първите (като „Как мина в училище?”), на които средностатистическият младеж ще отвърне с досадно изсумтяване и тръшване на вратата. Периодично динамиката на тези почти несъществуващи…

Ние, българите, обичаме сравненията. Научени сме да изпитваме почти садистично удоволствие, когато периодично ни напомнят колко сме незначителни и дребни в сравнение с целия останал проспериращ и цивилизован свят. Закърмени сме с горчивото мляко на онова прословуто недостижимо „другаде” – този вечен блян, достигнат само от онези наши преуспели сънародници, превръщащи се там в чистачи и миячи и идващи си тук, в това забравено от бога място, да си преправят зъбите. И затова често забравяме. Забравяме как само и единствено ние, българите, знаем, че истинското щастие има вкус на циганска баница и на черешов компот (от онова, тъмното мазе). То е в детството с ожулените колене, които никога няма да зараснат. Истинското щастие има по пръстите си бял тебешир, с който се чертае „Дама”. То е в изтърканите от непрестанно тичане мръсни гуменки и остава вечно да крачи с невидими стъпки по тихите летни улици на село, които завинаги ще пазят най-съкровената детска мечта. Онази мечта, която никога няма да се осъществи – да не порастваш. Ние вечно, вечно оплакваме злочестата си съдба, задето сме се родили тук, накрая на цивилизацията, и непрестанно мрънкаме, че не сме другаде. Че не сме другите. Другите обаче никога няма да разберат. Няма да…

На един от десетките протести през изминалата година в София едно младо момче каза по телевизията: „Не мога да разбера – къде сте бе, хора? Какво, какво правите у вас?” Какво правим наистина? Нищо. Гледаме новините и тропаме с чаша по масата. На протест не ходим, защото „от нас нищо не зависи”, „нищо не можем да направим”, „вали и ми е студено”, „ти София знаеш ли чак къде е”. Въпросът не е дори в самия протест, нито пък кой в какво вярва или не вярва. Въпросът е, че не отиваме. Не се събираме, не тръгваме на никъде, а стоим. И чакаме. Да ни „оправят”. Не отиваме на един протест. Историята обаче помни онези, които ПРАВЯТ нещо. Защото, представяте ли си например Ботев да не беше приел поканата да стане воевода на четниците? Или пък ако беше отказал да плени „Радецки”? Виждате ли го как казва: „Ох, днес хич не ми е до революция, друг път ще го направим.” Въобще, ако всички, участвали по един или друг начин в нашето Освобождение преди горе-долу век и половина, бяха избрали просто да си останат вкъщи, на топличко и нещо да чакат…май нещата сега щяха да изглеждат малко пό иначе. На 17-ти май 1876…

18.02.2021 г. Разбира се, днес ще говорим за него. Днес ще кажем дежурното „Ако спечеля, печели цял народ…”. Днес ще напишем във Фейсбук думата „Поклон!” поне 2-3 пъти. А новините може и да не започнат с дневния очерк за пътните катастрофи, ковид и предизборните кампании. Днес ще говорим за него. Но насред хилядите букети, които ще бъдат положени по паметниците, насред бездушните речи, които родните политици ще произнесат, насред салютите и едноминутните мълчания… днес трябва да има и радост. Радост, задето Левски не доживя Освобождението. Когато през 1878 г. така жадуваната свобода най-сетне е факт… ето как изглежда България, онази България, която трябваше да е „чиста и свята република”: Сестрата на Апостола – Яна Кунчева получава месечна пенсия в размер на 50 лв, която скоро бива прекратена. Живееща в крайна бедност, тя пише писмо до Народното събрание с молба пенсията ѝ да бъде възстановена. Молбата остава безответна. През 1885 г. Венета Ботева, съпругата на Христо Ботев, пише „покорна просба” до председателя на Народното събрание с молба пенсията ѝ, която е в размер на 30 лв, да бъде увеличена поне на 60 лв, за да може да изхранва себе си и дъщеря си. Молбата остава безответна, а председател на парламента по…

През 80-те години на XIX век на сградата на Народното събрание в София е поставен познатият на всички ни девиз „Съединението прави силата”. Каква глупост. Това въпросното съединение се превръща в сила само когато единен е пролетариатът (на по-прост език: ганьовците). Което, по пътя на елементарната логика, а и на доказаното от общочовешката ни история, никога не е в интерес на кукловодите. Разбира се, че не съединението прави силата. Когато е единен като юмрук, народът става една непобедима и всемогъща опустошителна сила. И в кой момент в историята това се е случило, че е и продължило да съществува? Истинският девиз, девизът на нашия настоящ модерен живот, всъщност е „РАЗединението прави силата”. Сила не за народа, не за обикновения Бай Ганьо, чието битие кръжи около реванша „Манчестър” – „Челси” и новите накладки на аудито, а сила за същите ония хора, които никога не са имали и никога няма да имат интерес обикновеният народ да бъде единен. Истинската сила, истинската власт е именно в РАЗединението. „Разделяй и владей”. Толкова просто. И се разделяме. Българи и турци. Бели и черни. Мъже и жени. Тръмп и Байдън. Десни и леви. Рокаджии и чалгари. Фанатици и антиваксъри. Pro и contra. И далеч от каквото и…

През 2013 г. всички дружно се смяхме на великото умотворение на един СТАРШИ пловдивски полицай, който пренаписа родната история с един фиш за неправилно паркиране. И хан Кубрат стана Ханко Брат. Смяхме се. До момента, в който не осъзнахме, че това е просто една от безбройните дребни пукнатини във все по-рушащите се основи на родното образование. Тогава спря да бъде смешно. И стана трагично. Но как същото това образование допусна раждането на Ханко Брат и къде точно се скъса брънката на просветата? Елементарно е – раждат се глупави деца. И темата е изчерпана. Виновни са децата. Така поне успокояват съвестта си същите онези родители, които преди няколко десетилетия щяха да бъдат първите кастрирани от есесовците на Хитлер – родителите, които никога не трябва да стават родители. Това са хората, които тикат в пухкавите ръчички на децата си блестящите екрани на своите смартфони, пускат двучасов маратон на „Финиъс и Фърб” и необезпокоявани си пият неделното следобедно кафе в „Ескейп”. От децата на тия родители не излизат читави хора. Излизат нагли, емоционално неуравновесени хлапаци с пълен набор от фройдистки комплекси, получили възпитанието си от житейската мъдрост на Спонджбоб. Но те са друга тема. Тук иде реч за следващата брънка от веригата на…

За какво разговаряте с децата си? Когато се приберете от работа и размените с тях дежурните бездушни реплики („К’во става?”, „Нищо”), питате ли ги колко последователи имат в Инстаграм? Питате ли ги колко гледания имат в ТикТок? Питате ли ги колко още от 14-годишните им приятелки са направили аборт? Знаете ли, ако вие, като родители, в действителност задавате тези въпроси, по-добре не продължавайте да четете по-надолу. И никога повече недейте да имате деца. За да опознаете малко повече собствените си потомци; за да разберете защо и как точно те се превръщат в обезличени малоумници; защо колкото и да им бутате в ръцете „Под игото” и „Железният светилник”, те някак си все се озовават на тавана и как точно се възпитават същите тези деца в безконечната култура на българофобията, попитайте ги какво изучават в училище. И по-конкретно: какво изучават по история. Уж всички ние знаем оная мъдрост, която гласи, че „народ без минало няма бъдеще” и все пак продължаваме да изпадаме в пълно недоумение защо вече десетилетия наред лъкатушим между срама, позора и забравата. А се оказва, че е съвсем просто и разковничето се крие в ученическите чанти, които от време на време разнасят по някой стар изпокъсан (от времето, а…

1. Всички лица, работещи във висшите учебни заведения (включително чистачките и злобната леля на входа, дето всяка сутрин крещи по влизащите да си сложат маските) са светила (научни и санитарни), чийто авторитет добрият студент никога и при никакви обстоятелства не трябва да оспорва. 2. За добрия студент не е кой знае какъв проблем, че това, което се преподава в университетите, е било актуално по време на Кримската война, нито пък, че родното образование така и не е успяло да прекрачи прага на новото хилядолетие. Той трябва само прилежно да наизустява словоизлиянията на разни професори и доценти, без да влага каквато и да било мисъл в този мъчен процес. 3. На това страшилище – изпита – добрият студент трябва дословно да изрецитира наизустените теореми, хипотези, принципи и теории; трябва да запомни и издекламира някакви си имена, които след седмица вече безвъзвратно ще са напуснали съзнанието му; да напише годините, в които същите тия хора са сътворили разни научни трудове и, това е съвсем пропоръчително, да се вметне и нещичко от учебника на изпитващия, който добрият студент обезателно ще си е закупил още на първата лекция. 4. Добрият студент знае, че интелигентността в очите на преподавателя не е равнозначна на способност за…

За първи път срещнах смъртта, когато бях на 8. Спомням си, че в онзи ден – един от първите дни на подранилата есен – в града трябваше да дойде циркът, който аз и всички мои съученици бяхме чакали цяла година. И усърдно събирахме джобните си пари, продавахме лимонада или пък зелени ябълки и всяка печалба слагахме в големия стъклен буркан от ягодово сладко, който Боби бе взел от мазето на баба си. Този буркан пък облепихме старателно с вестници, за да не ни изкушава блясъкът на събраното богатство. И всички десетина момчета, участващи в съзаклятието, тържествено се заклехме, че няма да отваряме съкровищницата до деня, в който трябваше да дойде циркът и тогава всички заедно щяхме да отидем да си купим билети. През изминалата година бяхме събирали изрезките от всички вестникарски статии за цирка; снимки на слонове и акробати и всяко междучасие дружно бленувахме за предстоящия спектакъл. Така че можете да си представите моето огромно разочарование, когато чичото на моята майка ненадейно умря и вместо на цирк, трябваше да отида на погребение. Не познавах покойника и ми беше съвестно, че не можех да изпитам същата скръб и мъка, които от време на време задавяха някой от присъстващите в сълзи и…