Колко простичко е да поискаш,да поискаш някой да остане.Някой в тъмнината да е искрени да излекува всички рани.Простичко, наистина, ала саме всякога човек и в тишинатаняма кой да те погали с топла длани да те целуне в миг безумно кратък.Не са достатъчни – сълзите, вярата и думите.И колкото и силно да обичаме,съдбите ни понякога са…

Не вярвай на лунния бисерен блясък, не вярвай на мътния кристал на дъжда, дори на солените миди по соления пясък, не вярвай, недей. Такъв е света. Безутешно самотен във своите истини. Пътник безпътен на среднощната гара. Разпилян сред мисли безсмислени, такъв е света. Затова и не вярвай. Защото…във надеждите, макар изгубени, май вярват само влюбените.

Може би сме същите. А може би сме вече други. Разпилени сме в дъха на вятъра, а парченцата на стъклените думи изгубихме във златото на пясъка. Обещанията морето ще отмие. И стъпките ни ще изчезнат, знам. Пак ще дойде лятото, но ние… …ние вече няма да сме там.