I.
Сякаш наблизо профуча колесница. Плесна камшик. Горе, някъде от мътносивите облаци, висяха йероглифи от мастиленочерен туш, окачени като че ли на невидима нефритена верижка. И всичко бе златно, червено, синьо и черно. Въртяха се в главозамайваща центрофуга ушабти, канопи, саркофагът и маската.
Но сънят изчезна и тя отвори очи. И за миг, един-единствен, безбожно кратък, миг, пак беше там – ето го златния пясък; сухият въздух, който дращеше гърлото; шестнайсетте стъпала, по които някои се кълняха, че можеха да се видят стъпките на Картър, и хилядолетното проклятие на KV62, отнело не един и два живота, за което дори най-отявлените нихилисти се бояха да говорят. Някога. В онова преди, което никога повече нямаше да го има.
Чак след няколко минути се досети, че детето бе с нея. Трябваше ли да я взима въобще, нямаше ли да бъде по-добре, ако я бе оставила да изчезне заедно с всички останали? Не. За тях, останалите, не трябваше да се мисли.
С досада се огледа и бързо я откри – малката спеше на последните седалки. Майката се зачуди дали да не отиде и да вземе от ръцете ѝ дрипавата плюшена сова, без която детето не можеше да заспи, и която с безброй молби, декларации и специални разрешения бе допусната на борда. И защо ли, след като спомените от предишния свят трябваше да се заличат?
Не, не ѝ се ставаше. Сънят още не си бе отишъл напълно – малка частица от него и от света, който вече го нямаше, смущаваше, но и някак блажено опияняваше сега мислите на майката и напомняше за себе си и за някогашното си безсмъртие, от което не бе останало нищо.
Другите още спяха. Тя погледна към таблото насреща – оставаха точно 7 дни, дванайсет минути и трийсет и три секунди до събуждането им. Но тя не искаше да спи, защото тогава сънуваше. А сънищата винаги я връщаха там, на Земята, раздробена сега на отломки, носещи се в безкрая на Космоса. Опита се да си ги представи – дребни частици, даже може би просто атоми, безтегловно носещи се в необятния вечен мрак. Непотребните вече останките на „Мона Лиза”, „Апасионата” и „Английският пациент”. Тях вече ги нямаше. Никога не ги е имало.
Тя искаше да остане будна, за да не вижда отново миналото, но умът ѝ не преставаше да се връща към него; като към наркотик, чиято липса започваше вече да се усеща чувствително, да тревожи, да плаши. Опитваше се да мисли за бъдещето; за света, който тепърва щеше да бъде съграден и като че ли успя за малко да забрави съня. Тя бе опиянена от мисълта, че щеше да се превърне в Творец. Дори си позволяваше да се ласкае с мисълта, че един ден, навярно след хиляди години, бъдещите хора щяха да мислят за нея така, както мислеха предишните за Бога. Нейният ум дори чертаеше плановете на бъдещите храмове, катедрали и светилища, които щяха да бъдат посветени на нея и на останалите. Тя нямаше търпение – вече години наред, откакто знаеше за проекта, Сътворението да започне отново, но този път – по-прецизно и по-съвършено, без глупави издънки, без грешки, които отново да доведат до самоунищожение.
Разбира се, основите на бъдещия свят не можеха да бъдат положени от всекиго; не всеки имаше ума на Съзидател. Не можеше началото на новата ера в човешката еволюция да сложат държавните машинописки, които примираха от ужас, ако дори с две минути закъснееха за работа; които от двайсет години носеха една и съща прическа – до рамената, с извити навън краища, а през уикенда организираха благотворителни базари с ръчно направени картички и какаови сладки. Новите богове не можеха да бъдат и послушните градски чиновници, които още от прогимназията носеха тънки черни вратовръзки и очила с правоъгълни рамки; които навсякъде мъкнеха кожени куфарчета, а в неделя чинно посещаваха местната църковна литургия, мислейки през цялото време за футболния мач на екрана вкъщи.
Тя въздъхна с облекчение. Сънят ставаше все по-блед, все по-прозрачен, а съзнанието ѝ започна вече да се прояснява – умът надделяваше над сърцето, мисълта – над спомена.
Погледът ѝ разузнавачески се плъзна по спящите лица на останалите. Отляво беше Лекаря. Лицето му бе спокойно (сигурно не сънуваше), дишането – бавно и равномерно, един тъмнокафяв кичур падаше върху лявото му око, което от време на време лекичко се отваряше. Не беше красив. Тя надали щеше да избере него.
От дясно бе Физика. Той беше един от потенциалните ѝ избори. Знаеше, че е голяма работа – бе чула някъде, че той е бил сред първите участници в проекта. Двукратен Нобелов лауреат. Получовек-полубожество в света на изчисленията, теоремите и физичните закони. Спеше неспокойно, все се въртеше насам-натам. Челото му бе покрито от край до край със ситни бръчици, устните стояха притворени и от време на време се помръдваха. Може би там, някъде в съня, логаритмите и формулите се въртяха в шеметен танц, усукваха се в безкрайни спирали и чертаеха светове, които малцина можеха да разберат.
На седалката пред него спеше Математика. За щастие, не беше красива. Майката виждаше само част от лицето ѝ, но веднага реши, че не я харесва. Носът ѝ бе твърде дълъг. Единият зъб, който се подаваше извън отворената уста, бе леко отчупен. Ръцете ѝ бяха твърде дундести, а косата – сламеножълта и толкова къса, че още повече се открояваше асиметричността на лицето ѝ. Високото чело загатваше за висок интелект, но женската неприязън предпочете да не отбелижи това.
На предпоследната седалка, близо до спящото момиче, тихо хъркаше Поета. Според майката новият свят нямаше нужда от абстрактност, нелогичност, въобще от утопична отвлеченост, а поетите живееха именно сред тези величини. Той бе склонил главата на рамото си и въобще не помръдваше. Само тъмнорусата му брада, опираща до гърдите, понякога трепваше. Кой знае защо, тя се зачуди дали под спокойните клепачи имаше сини очи. Всъщност това въобще нямаше значение.
Навсякъде около нея в този момент спяха най-великите, гениални и необикновени умове на някогашния свят. И всички те бяха Творци. Новите богове, в чест на които един ден, кой знае, може би щяха да се строят пирамиди със злати върхове и обелиски, стигащи до небето.
Новият свят щеше да пребъде, несъмнено. Той никога нямаше да бъде заличен, както предишния, защото в него вече нямаше да има суета, глупост и малодушие.
Там, преди, имаше книга, която казваше: „В началото бе Словото…”
Не. В Началото бе разрушението. И Смъртта.
II.
Още един. Погребваха още един. С онзи от вчера, вече бяха станали 9.
Майката вървеше към северното крило на станцията, където бяха спалните помещения. Крачеше бързо и само металното тракане на обувките ѝ отекваше в хладната тишина. Във въздуха имаше нещо особено, нещо нездраво и плашещо; сякаш след миг прозрачната ципа, която разделяше реда от хаоса, щеше да се разкъса и да помете всичко.
„Колко странно само – първото нещо, което създадохме тук, е гробище”, мислеше си. Раждането на новата ера започна със смърт – боговете още не бяха безсмъртни.
Тя влезе в малката стаичка и без въобще да помисли за детето, което го нямаше, се насочи към разпилените на бюрото листи. Имаше толкова много работа; толкова много трябваше да се свърши преди да започнат да се раждат новите деца: да се напишат учебници, подробни планове за раждане и отглеждане, сетне за възпитание; да се измислят нови традиции, правила и ценности – въобще цял нов свят трябваше да се създаде, а време въобще нямаше.
Ослуша се – там някъде от „Озириум”-а, се чуваше непрестанното боботене на машините, които пречистваха въздуха и водата. „Ами, ако те изведнъж се повредят?”, мина ѝ през съзнанието, но бързо прогони тази мисъл. Тя не можеше да се концентрира – пред очите си все още виждаше чувалите с безжизнените вътре тела, които не бяха успели да се адапират към новите условия.
И ето пак – в стаята отляво кънтяха гласове – Философа и Психолога, несъмнено. Майката усещаше бурята, която съвсем скоро щеше да се отприщи и щеше навярно да повлече със себе си всичко. След вчерашната свада в столовата, сред всички бяха плъзнали неизкоренимите човешки пороци, които, уви, не бяха изчезнали заедно с унищожението на стария свят. Прикритата зад любезните усмивки мнителност между най-гениалните умове от миналото бързо прерасна в открита неприязън, а после и в омраза, докато не се изроди най-сетне в кръвожадно дебнене между хищници, между освирепели за власт и надмощие богове, които обаче, за разлика от някога, нямаше къде да избягат и нямаше къде да се скрият.
А началото на разрухата започна от спомените, защото никой не спираше за мисли за изчезналия свят; за милионите загинали, за хилядолетната история, превърната на пепел. Трябваше ли да става така? Не можеше ли да бъде другояче?
И ровенето в останките, в спомените за онова някога; споровете за величието на един и гениалността на друг; неутолимата, разяждаща човечността, жажда да бъдеш Единствения Бог, Единствения Родоначалник – всичко това бавно и безшумно пълзеше из стаите, коридорите и човешките сърца, а след себе си оставяше смъртоносно отровна диря, наследена от миналото, с което може и да бе унищожено всичко друго, но не и злото. Никой не искаше да дели трона на Сътворението с останалите. Все пак някогашната история, която пазеше всички ненаучени уроци, тънещи в кръв, предателства и грях, бе доказала, че човекът в крайна сметка се оповаваше безрезервно и безропотно само на един-единствен Бог, без значение от името му, а не на няколко, както разказваха древните легенди, макар често да се забравяха кървавите реки и огнените клади, които го бяха довели до тук.
Преди три дни из стаите се разнесе слуха, че от столовата бе изчезнал нож. Освен това на обед онзи ден една чаша съвсем случайно се бе счупила, ала, както се говореше, не всичките ѝ парченца бяха намерени. От тогава никой не спеше през нощта, защото всеки звук, всеки ненадеен шум, прорязваше като кървав сърп натежалата тишина, в която сърцата трепереха от страх, а телата – от нетърпение и възбуда.
Работата въобще не вървеше. Много от животинските ембриони, незнайно защо, загиваха, въпреки че тяхната грижа бе поверена в ръцете на най-гениалните специалисти, които обаче не мислеха за бъдещето, а за настоящето, което трябваше да бъде завоювано. Растителните култури, едно от малкото запазени от предишния свят парченца, непрестанно линееха и сякаш нарочно отказваха да покълнат в новия свят.
Постепенно в базата се настани непробиваема хладна тишина, набъбваща и страшна. По коридорите, освен бавните метални стъпки, не се чуваше вече нищо друго. Край ъглите само от време на време пропълзяваха черни сенки, които бързо се разтапяха в хладината и като че ли понякога шепнеха.
„И биде светлина…” Не. Беше мрак. И в мрака всеки чакаше.
III.
Детето вече от няколко дни беше в станция „Тотис”, само че тя се намираше чак на другия край на базата, а там вече никой не ходеше. Не беше безопасно.
Майката не мислеше често за момичето – все пак за децата се грижеха най-добрите педагози и лекари и тя знаеше, че без значение от коя страна е, никой нямаше да докосне онези, от които щеше един ден да зависи бъдещето на новия човешки вид.
А боговете бяха станали 12. В техния пантеон не се бе намерило място за останалите, за които никой вече не говореше, макар често всички да поглеждаха към обширното гробище, което не спираше да напомня, че мъртвите бяха станали повече от живите. Много повече.
Съзиданието не можеше да започне преди да има кървава коронация – това бе от край време човешки закон.
Станциите, в които трябваше да се ражда новият живот, знанията и науките за бъдещите хора, стояха пусти и зловещо тихи. Столовата беше заключена вече седмици наред, но и без друго нямаше нито кой да готви, нито какво.
Учените бяха установили контрол над хранителните запаси, а останалите, ужасени от гладната смърт, която ги очакваше, бяха изпратили совалка към хранилището с резерви, което обаче се намираше на няколко седмици път от станцията. А кой знае дали разполагаха с толкова време.
Всичко, което им бе останало, беше времето. Само него не бяха успели да унищожат заедно със стария свят. Само времето напомняше непрестанно за своето безсмъртие и бавно и търпеливо придружаваше, хванало внимателно под ръка, всеки към Смъртта, отвъд която стоеше само една безмерна ледена пропаст.
Всички чакаха – или края, или спасението. Апокалипсиса или Възкресението. Само че спасение вече нямаше – то също бе разпиляно из непрогледия мрак на Космоса; то също бе безмилостно убито от безмерната човешка жажда за величие; от отровната гордост, която водеше само и единствено към забвението.
Майката лежеше на леглото в стаята си и безмълвно се взираше в тавана. Не можеше да заспи, а отчаяно копнееше да зърне един-единствен последен сън. Искаше пак да е там – сред златния пясък и йероглифите.
Но умът ѝ упорито отказваше да я откъсне от реалността, от която никога повече не можеше да избяга. Прелитаха пред очите ѝ всички спомени, които така и не бе успяла да заличи от съзнанието си – виждаше предишния си живот на брилянтен обещаващ изследовател (ето я в черната тога в деня на дипломирането – колко само бе горещо през онзи юли!); спомняше си появата на детето, което никога не бе искала (за миг зърна лицето на баща ѝ), а сетне и денят, в който те дойдоха и тя вече бе част от проекта за новия свят.
Неусетно започна да се унася. Стаята някак си се завъртя, разми се и се превърна в хладен пепелив пясък, който изтичаше между пръстите ѝ, оставяйки кървави линии по ръцете. Слънцето, малиновочервено и някак студено, се бе вдигнало високо в жълто-сивото небе.
Майка спеше. Някъде отвън се чуваха викове, бързи стъпки, нещо метално издрънча по пода, но тя не чуваше. За нея този свят сега не съществуваше.
Тъкмо когато някъде наблизо профуча колесница, а в далечината като че ли плесна камшик, вратата на стаята ѝ безшумно се отвори.
28.04.2022 г.