ЕПОПЕЯТА НА БЪЛГАРСКАТА  ЖЕНА – ЕДИН РАЗКАЗ ЗА НЕОНОВИТЕ ПРАШКИ И КОСМАТИТЕ МИШНИЦИ

Това чудо – съвременната жена – е странно животно. Нейният най-често срещан образ има обикновено две проявления: тя е или с напомпани устни, ламинирани вежди и без гащи, или с мустаци, здрави бицепси и космати мишници, от които изпитва особена гордост. Всеки един елемент, пребиваващ между тези два полюса, е абсолютно безинтересен и отегчителен за обществото, в което живеем, отдавна заменило някогашния момински свян с туъркването по прашки.

Жената на новото време се оказа една от най-големите жертви на модерните западни тенденции, подкокоросващи я от край време да остави точилката за хляб и съпружеската вярност и да поеме по нов път в своето битие – там, където благоприличието е патриархална отживелица, а мъжът не е нищо друго освен непотребна изтривалка.

Повод да се преразгледа вечно неудобния проблем с мястото на жената и нейната роля в съвременното родно общество даде не кой да е, а треньорката в най-древния спорт – Наталия Кобилкина. Преди няколко дни компетентното Facebook сборище забълбука развълнувано заради едно от най-горещите събития на тазгодишното лято – става въпрос за морския семинар на г-жа Кобилкина. Няма да навлизаме в излишни подробности какво точно представлява въпросното събитие, но именно то изрови от прахта на модерните извращения тревожния и предизвикващ масов гняв и люти клетви въпрос: какво, за бога, се случи с жените?

Българските жени, разбира се, за да не би случайно да изглеждат изостанали и прости, нямаше как да не скочат с главата надолу в бурното течение на съвременната неолибералщина, непрестанно шепнеща им в ухото, че те са независими от мъжката тирания (изразяваща се в молба за филия хляб например), свободни от всякакви задръжки (като благоприличие и достойнство) и по-силни от всякога (нямат нужда от мъже, които да им носят чантите или да им отварят вратите – това е толкова патриархално и репресивно!).

Започвате ли и вие вече да усещате свирепия полъх на недоволството и фанатизма, канализиран от свръхпросветените, мъжефобски чакри на всички онези родни феминистки, до смърт готови да бранят правото си да не си бръснат краката и да нямат деца?

А, да, децата. Пълна отживелица, казвам ви! Първо, за създаването на деца, щем не щем, все още е необходимо и участието на мъж (засега!), а това е против феминисткия кодекс, който гласи, че мъжът е едно безполезно членестоного и всеки доброволен контакт с него от страна на някоя жена се счита за страшен позор и нравствено падение. Второ, само и единствено репресираните, смачкани и заробени жени искат доброволно да имат деца – все пак това е останка от патриархалната епоха. Една истинска и себеуважаваща се модерна жена би предпочела хиляди пъти да бъде културистка с татуиран на широкоплещестия си гръб надпис „Only God can judge me” или инфлуенсърка, рекламираща омекотители, пред това да дундурка някакво хленчещо пеленаче, което освен че ще обезсмисли и съсипе десетките ѝ козметичи реставрации, ще отнеме и цялото ѝ свободно време, оползотворено иначе в непрестанно фотографиране на задни части и дълбоки деколтета.

Семинарът на Кобилкина провокира коментари, освен, разбира се, по отношение на ценоразписа, и върху себестойността на съвременната жена. Всъщност мнозина бяха потребителите, изказващи своето възхищение към преподавателската методика на мастър Кобилкина, учеща жените да просят, така де – да използват своите визуални и нравствени качества, за да влияят на тези около себе си и да постигат успешно това, което пожелаят. Заговори се за радостта, че най-сетне жената не е роб на патриархалния морал, отнемащ ѝ нейната жизненост и сила, и че е свободна, досущ като потен тлъст тираджия, колекционер на плакати на Камелия през 90-те, да говори за секс без капка срам и да носи каквото облекло си пожелае, а пък ако ще, и въобще да не носи!

А, да, неудобната тема за облеклото също е един тъничък лед, който неизбежно ще се пропука със следващите няколко реда. Все още има едни останки от соц епохата, на всичкото отгоре – и мъже, и жени, които не са особено големи почитатели на разгърдените 14-годишни пияни момичета, едва стоящи на краката си пред „Сикретс”, или пък на 55-годишните разведени жени по прозрачни бодита и латексови панталони, лашкани наляво-надясно от вълните на климактериума, каращ ги да изливат душевните си терзания из социалните мрежи със словесна мъдрост от типа „Аз съм най-доброто, което някога ти се е случвало” или „Един ден ще се сетиш за мен, но вече ще е късно”. Не че мнението на подобни задръстени простаци е от значение, разбира се. Защото съвременните млади жени – същите, които до вчера са били гимназистки със скоби и пет лева в несесера на „Уинкс”, в никакъв случай не избират облеклото си, за да привлекат нечие внимание, нито пък, за да бъдат харесвани. Те аранжират гардероба си само и единствено спрямо своите вкусове и предпочитания, без въобще да се вълнуват от чуждото мнение. И ако техните дрехи, поради невнимание и некомпетентност, могат да бъдат объркани със служебното облекло на околовръстните труженички, това в никакъв случай не означава, че те са от същите онези жени, между чиито зъби са пребивавали солиден брой мъжки гениталии. Освен това, снимките по неонови прашки в Слънчев бряг с прехапани устни, тип Анастейжа Грей, и задължителния цитат от „Ти не си за мен” или „На две големи” в никакъв, ама в никакъв случай не целят привличането на нечие внимание, ясно?! Всичко това съвременната жена прави за себе си.

По някаква причина тя се чувства прекрасно (и непременно гордо), задето абсурдно късият ѝ минижуп (тире: колан) позволява на всички да се запознаят отблизо с последната тенденция в интимната кола маска. За нея женствеността е синоним на голота и разюзданост, а пък ако тя се намира в редиците на редовите западни поклонници – женствеността за нея се изразява в антипатия към децата и в кариеризма, който придава смисъл и стойност на земното ѝ съществуване.

За да разсеем малко противните изображения, появяващи се в съзнанието ни, ще направим една кратка ретроспекция. Тя няма да ни отведе до онези жени от недалечното ни минало, в действителност превърнати в робини за продан на свинеподобни мъже, чието единствено средство за общуване са били шамарите, псувните и юмруците. Нито до онези, принудени да потиснат и забравят своите таланти, мечти и желания, за да могат цял живот да копаят, сеят, орат и да служат за разплод. Не и до онези жени, убедени, че единственото им предопределение на земята е да слугуват, да се подчиняват и да мълчат.

Всъщност, знаете ли, нека се опитаме да си представим една картина: лятото на 1967-ма е, през един горещ августовски следобед баба ви, тогава разцъфнала девойка на 17 години, излиза на селския мегдан по къси дънкови панталонки, разкриващи никога неогрени от слънчевите лъчи нейни места, и прилепнало бюстие над пъпа. Нещо не се връзва, а?

Да пробваме пак: баба ви, този път млада невеста, дреме мъртвопияна в парка, облегната на нечие рамо (ама не това на дядо ви), с ръка, небрежно разположена между краката на господина. И този сюжет нещо не го бива, нали?

А защо? Защото бабите ни са били едни прости слугини с цяла върволица дребни деца зад себе си, смачкани от тежестта на робския живот като съпруги и майки, които никога не са се осмелили да разкрият пълния потенциал на своята женственост и сексуалност? Или защото там, в онова вехто и будещо само присмех време, жената всъщност е представлявала нещо далеч по-различно от това, в което я превърнаха днес?

Преди да дойде епохата на полигамията, отворените връзки, кръвосмешението и зоофилията, истинската жена, така поне разказват легендите, е била еталон за морал, достойнство и чистота. За да бъде красива и ценена, тя не е изпитвала необходимост да запознае отблизо всеки околен мъжки елемент с размера на бюста си. Нравствените качества, които е притежавала, са служели като мерило за нейната себестойност не само като жена, но и въобще като човек. На всичкото отгоре, тя не се е опитвала да изземе функциите на мъжа си (макар и да е вършила също толкова тежка работа), а самия него да превърне в изнежена мрънкаща лигла, която непрестанно да унижава, и чиято ръка да държи по време на кола маската.

И сега, внимание, следва най-страшното: ще разбулим един вековен мит – едновремешните жени всъщност не са били само майки, съпруги, баби, лели, полски работнички и шивачки. Не са били само смачкани безгласни черупки, способни единствено да плетат терлици и да пекат баници. Не са мислили само и единствено за колтучене, разсади, листни въшки и подути детски сливици.

Българската жена от миналото е била изключителна. Като Райна Касабова.

Била е невъобразимо смела. Като Донка Ушлинова.

Била е интелигентна. Като Анастасия Димитрова.

Била е образована. Като Тота Чехларова.

Била е любознателна. Като Люба Огненова.

За да бъдем максимално разбрани, нека обобщим – напълно наясно сме, че светът от недалечното ни минало е бил предимно патриархален и в действителност е имало немалък брой жени, възприемани само като един лицеприятен инкубатор, принуден цял живот да се превива от полска и къщна работа, без глас, воля и мнение. Това е факт. Но историята познава примери и за жени извън този стереотипизиран модел и всъщност – те не са никак малко. Именно тези имена, знайни и незнайни, изпълват със смисъл и значимост думата жена, която би трябвало, в една утопична паралелна вселена, да бъде синоним както на чистота, нравственост и доброта, така и на сила, смелост и интелигентност.

Разбира се, нашето модерно време пренаписа всяко едно от понятията, изграждащи концепцията на нормалността и ние, съвсем по план, си позволихме да забравим какво всъщност означава да бъдеш жена. Само че не според феминистката библия, пълна с кухи партийноподобни лозунги за независимост, свобода и равноправие. А според това, което тази дума е олицетворявала хиляди години – един безмерен път от болка, самота и изкупление, научил ни обаче да възкръсваме от пепелищата на страха и тесногръдието. Труден път. Прекрасен път.

И, знаете ли, ако не искате да имате деца – недейте. Не всяка жена е достойна да бъде майка.

Ако не искате да се омъжвате – недейте. Не всяка жена трябва да бъде съпруга.

Някои жени са родени да ръководят гигантски мегакорпорации, да печелят състезания по вдигане на щанги и да знаят наизуст целия репертоар на Галена.

Други жени са родени да се гриждат за децата си, да отглеждат декари с чушки и зеле и да продават орхидеи.

А понякога, при това – съвсем нерядко, се раждат и такива, които ни припомнят, че да си жена означава да си част от Съзиданието – да си Творец, светлина, утеха, блян, буря и вик.

За бабите с най-светлите души; за майките, в чиито нозе е Раят; за дъщерите, в чиито сърца зрее надеждата за нашето утре – за вас.